Малка нощна разходка из Квебек

                        

                         

              Аз нямам особен опит в нощните снимки. Филтри, стативи и тем подобни удобства са далече от мене, те са за професионали и хоратата, които са отдадени на това удоволствие. За мене е важно да хвана момента, светлината и какво иска да ми каже този обект. Приятно ми е да преживявям и споделям отново видяното.

        Този път обстановката  предложи неизползвани от  мене възможности - нощни снимки. Защо да не ви разнообразя с „неперфектни” образи? Някой хора се мъчат да ги направят такива, а моите си излизат така сами.

              В град като Квебек нощите са толкова интересни,че въпреки неприветливата вечер, не ни се прибира в хотела. О, колко много неща пленяват очите ми,  дано не завали, така искам да ги запечатам в съзнанието си и в апарата.    

          Вярвам , че ще ви бъде интересно преди да сте видяли как изглежда всичко денем, да се разходите из нощния Квебек. Обикаляме из центъра на стария град по Терас Дюферен, която се  издига високо над речния бряг. Зад нас е Шато Фронтенак, гордостта на Квебек. Как няма да са горди, те са граждани на един от най-старите градове в Америка, на най-дълго просъществувалата столица, на една от най-големите крепости на Източния американски бряг и при това напълно опазени. 

                В дълбочина се редят  призрачни форми на големи стари къщи и катедрали. Някой от тях са обвити в дифузно жълто и розово  осветление, за разлика от най-често използваните вечерни цветове – червено, синьо и зелено.

            Всичко, което виждам сега са силуети и цветове. Не искам повоче светлина, цялото очарование ще се загуби. Беседките, паметникът, красивите улични лампи сега само напомнят за легендарните времена на заселниците. Било е 1608 г, когато Самуел де Шамплен основава града. Появяват се постепенно  Цитаделата и крепостните стени. Единствените в Северна Америка, запазени и до сега и включени в листата на ЮНЕСКО.

Малко е тъмно наоколо и плъзгаво и неравно, но аз съм твърде заета, гледам нагоре за да преценя коя корона на катедрала и обществена сграда да снимам. Е, няки от многобройната ми  продукция може да се покажат.

         След като се сдобих с достатъчно нощни образи поехме по една търговска улица с множество малки магазини за сувенири и неизбежните кафенета и ресторанти. Едно ново явление за мене са уличните музиканти, които свирят на арфа, колко романтично!   И тук жителите са приготвили интересни моменти за снимане. Отново цветно стъкло, този път осветителни тела. Толкова ми харесват, как ли биха изглеждали в една лятна градина, препълнена с екзотична растителност, да речем във Флорида?

                                                                 

          Приближаваме нашия хотел, около който се издигат няколко катедрали. Достатъчни са осветените корони, другото ще запазя за дневни снимки, но има още няколко обекта, които искам да покажа.

             Крепостните стени и врати също могат да се подаряват. Кралица Виктория  ощастливила жителите с постройката на една от тях - Кент Гейт.   Основният камък бил поставен от дъщеря ѝ принцеса Луиз Маршониз де  Лорне лятото на 1879. Колко съжалявам, че нямаше достатъчно осветление да прочета коя врата снимам.

              Надявам се да преживеете и без това име, но за компенсация ще ви покажа нещи по съвременно – големия туристически кораб и нощния изглед на града с реката, с което нощната разходка приключи.

            Не е лошо да се подкрепиш с нещо вкусно и да се прибереш на сухо, топло и светло след една малка нощна разходка из Квебек. Какво да се прави и туризмът си има своите езуити – ние самите.

Есенна симфония

                                                              

                                                                                      

                 

                            Есенна симфония

Ако посетите канадския град Квебек през октомври в съзнанието ви ще отеква само една мисъл – хармония на цветове. Възможно ли е толкова пълно сливане на създаденото от човека и природата?

Тук, в Стария град времето не тече.  Сякаш летоброенето, започнало с първите заселници в началото на 17-ти век е спряло до каменните замъци, крепости с оръдия и красиви катедрали. Ние, очарованите туристи гледаме с невярващи очи, как на това място в континент Амирика се издига средновековен европейски град по-богат и запазен от събратята си във Франция и Англия.

Как преселниците са успяли  да вплетат в гоблена на заоблените хълмове по бреговете на пълноводната река Св. Лаврентий  многобройните бели островърхи  кули. Дали са мислили за огнения взрив на есенните кленове? От тогава четери столетия населението ревностно пази и обогатява пеизажа. Чудесно е това съчетание на бели къщи, сгушени плътно една до друга и оградени от огнения ореол на есенни листа.

Оглеждам наоколо и пред очите ми се редуват от хубави, по-хубави гледки. Нищо чудно, сега е октомври, месецът на красотата в североизточните щати на Америка и в щат Квебек, където е царството на кленовите гори. Те имат специални изисквания към климата и ако се случи да ги намерят правят „огнени” чудеса.

Милиони туристи посещават тези области на Америка и се връщат,  запечатали за цял живот спомени от есенната красота. Аз бях щастлива да посетя Ню Ингланд преди години и естесвено бях очарована от природата, но тук в Квебек всичко надмина моите очаквания.

Напуснахме Сиатъл в дъжд и кацнахме в Монреал отново в дъжд.  След като преспахме в хотел на летището, пак в дъжд, взехме автобус. Пътувахме 3-4 дъждовни часа до Квебек и с такси най-после се добрахме до нашия хотел.

 Две до четери етажни бели сгради са подредини като огърлици по павираните централни улици на стария град. На много места все още стоят крепостните стени, врати и кули. Плътно допряли каменни рамене, хотелите приемат гости от 200 години. Всички сгради наоколо са добре поддържани отвън и вътре.

Нетърпеливи да потвърдим това, което видяхме от автобуса, хвърлихме багажа, облекохме се топло и...непромокаемо, отворихме чадърите и поехме.

Правили ли сте снимки в дъжд? В едната ръка чанта и отворен чадър, а в другата фотоапарат. Всичко наоколо е мокро. Нашата грижа е да опазим донякъде обективите сухи и да не стъпваме в големите локви. Улиците са пълни с хора и това добавя още едно изпитание, да жонглираме с чадърите. Сега вече ви е ясно, защо моите снимки са толкова „артистични„.

Квебек е столица, която живее от туризъм и администриране на щата. Хотелиерът ми каза, че през лятото хората работят на 2-3 места и събират пари за преживаване. Зимата е дълга и сурова, но наоколо има ски-курорти и множество малки приятни заведения. Когато най-после тези като нас, с любопитните очи си отидат, местните жители живеят като  у дома си. За тяхно успокоение ние сме от последните, закъсняли птички. 

Не знам дали другите туристи проявявят интерес към съвремието на половинмилионния Квебек, но ние сме като маниаци рибари, ловим само един вид риба – интересува ни стария град.

Направихме първата дузина есенни снимки из центъра и най-после се прибрахме успокоени на сухо и топло.

На сутринта голям автобус ни понесе към водопада Монтморенси. Не е далече и се вижда още от шосето и реката. По-висок е с 30м от Ниагарския водопад, но заема далече по-малко пространство. Няма нужда да описвам мощните водни струи, които се изливат от 83 м височина Те са заобиколени от великолепн килим, извезан от всички есенни цветове на гората. Това прави още по-бели разлудените водни потоци. Над целия водопад се е проточил висящ мост.  За всеки случай не се решихме да минем в дъжда по него. Знам, че е далече по-героично да загинеш в студените струи на Монтморенси, отколкото като едно изморено старче, но..

 

 

                                                                  

          До  върха стигнахме с кабинковия лифт, за да видим от високо внушителната гледка около водопада. Има и стълби, хъм как ви се струва да марширувате до върха? Разходихме се из парка и около едно хубав бял хотел, който очаква последните посетители за сезона.

Пред очите ни се откри широката гледка на реката, оградена от околните позлатени хълмове. За първи път открих, че ярките цветове на есента тук не са случайни, те дават живот и топлина. Около внушителните тъмни водни струи, в които се отразават тежки есенни облаци се простират хълмовете облекли своята бляскава есенна одежда. Сиво, жълто, оранжево и червено –това са цветовете, които природата е вплела пред нас.

                                                                         

Сигурна съм, че нощните лазерни представления  тук не отстъпват на тези от Ниагарския водопад, но ние нямахме късмет да ги видим. Чашата на удоволствието не бива да се пресуши, нека има резерви.

Следващият обект е островът Орлеанз, едно от първите заселени места, считани за люлка на френската култура в Северна Америка. Стабилен железо-бетонен мост пресича многоводната Св. Лаврентий, която е третата най-широка река в Северна Америка. Това е вратата, водният път към Канада от вечни времена и най-заселената част на щата Квебек.

            От тук започна одата на квебекската есен. Майката природа е приготвила страхотен сценарии за нас. Добре, че Дагер е измислил фотокамерата си. Спестил е многословието на хиляди очаровани  зрители. Всички сме виждали чудесни съчетания от есенни дървета, но гледките тук са изключителни. Пътят се прокрадва между дърветата. Къщите на малкото останали заселници на острова са като едно хармонично допълнение на пейзажа. Сега тук цари спокойствие, но миналото е оставило много паметници на просперитет.

 Спряхме да починем пред една стара сграда. Малкото кафене Сент Ретроние е пълно с голямо изобилие шоколадови изделия.

Хъм, все така ни спират „да си починем” там където има нещо за купуване. Вече се сдобихме с франзела мек фкусен хляб, с две сувенирчета от кована мед и накрая се освежихме с по чаша топъл течен шоколад. Това е нормално, подпомага се местното население и ние не сме единствените посетители на паркинга.

Страхувах се, че бързо-бързо ще ни приберат в града, но най-хубавото винаги се пази за накрая. Последният обект ни остави безмълвни.

Само след 50г от момента на заселването, при тежките условия на самоутвърждаване в страна с 5 месеца сурова зима и недружелюбно съжителство с местното население, френските емигранти са били в състояние да положат пред олтара на Света Ана толкова много?

 В разстояние на 271 г на това вълшебно място се издигат една след друга все по-внушителни храмове, докато се стигне до сегашната, тази готически стил базиликата, посветена на патрона на Квебек - Sainte-Anne-de-Beaupre.

Божественият храм с внушително вътрешното пространство впечатлява не само със стил и изисканост. Погледът ми следва различните олтари със статуи.  Тук е реплика на Пиетата на Микеланжело и впечатляващата статуя на патрона на базиликата, Света Ана, майката на Дева Мария. В друг олтар е статуята на лечителя фадър Пампелон, провъзгласен лично от Папа Джон Пол Втори за светия, закрилник на всички зависими от наркотици, алкохол и др. Представяте ли си, има и такива хора, които умеят да прощават и закрилят грешниците. Друга работа е дали всички заслужават, но за едно общество се съди и по грижите, които се полагат за всички нуждаещи се.

 
 

 Множеството мозайки, картини, статуи и внушителеният орган се губят в това огромно пространство. Какво да кажа за великолепния централин олтар? Пленителен. А за голямия кръгъл витраж, над централната врата? Не мога да го отмина, но е високо да го снимам.  От дете обичам цветното стъкло и когато тръгнах по света, очите ми бяха в катедралите и техните прозорци.

  Тази катедрала е най-голямата (91 м височина) на източното крайбрежие на Америка, добавям на моя отговорност и най-хубавата. Не ми се разделяше с нея, с впечатляващата статуя на Света Ана пред катедралата и със странната бяла  еврейска ротонда в съседство, обиколена от червените кленове.

Знаете ли какво преди всичко ме плени и ми достави огромна радост?  Великолепното съчетание на бялата катедрала, червените дървета и хълмове наоколо, както и небето над тях. Ако ме попитате какво бих променила, ще извикам ”Не докосвайте това великолепие, поклонете се дълбоко,  тук е мястото където религията е подала ръка на природата. „Дали рая изглежда така?

Пак във Виена

                                                                      

Този юни, за първи път в моята туристическа практика, аз затворих всички справочници, взех само картата на Виена и се отдадох на удоволствието да се рея из един от вечните градове на Европа. Винаги се питам как е възможно толкова хубости да се създадат в тези големи европейски градове? Как така там не се допускат евтини грозотии? Или може би аз си затварям очите за тях.

 И този път реших да изкарам два дни „на колела”, но друг да ме вози и да ми обяснява какво виждам,  не само това, ами да свири през цялото време тези великолепни виенски валсове и полки.

Богатата мрежа от автобуси пресича Виена на длъж и шир, туристите слизат и се качват в колите на всяка желана спирка. Обикалят наоколо, радват се на музеи, изложби и замъци, после продължават отново по маршрута си. Жълти, зелени и червени автобусни линии ни превозват по  желаните направления.  

Градът е пълен с туристи, сякаш ние сме завоеватели изпълнили улици, градини и изложби, но сме хора с добри намерения, ценители на изкуството и културата на австрийския народ. Представяте ли си, ако вместо убиици и разрушители се финансират туристите да обикалят този наш интересен и хубав свят?

 Удоволствиието ми беше безкрайно, затова не усетих умора от обиколките по осем-девет часа на ден.  Нещо повече, драго ми беше да видя това, на което съм се възхищавала преди години. След всеки завой се питах дали ще позная какво идва или вече съм забравила. Човек често забравя фактите, но си спомня приятните преживявания, свързани с тях.

Следващият ден беше посветен на Белведере и на Шонбрун.

Белведере - много силно е да се каже, че съм била там и няма вече нищо ново за мене. Всичко винаги ще е ново за моите ненаситни очи. Постепенно имената и датите започват да губят тежест в моето съзнание. Остават мислите за живота на творците, създали през  вековете тези великолепни картини и скулптури, за тези които са построили бароковите сгради и богатата градина, за тяхната епоха,  за тяхния живот и интереси.

Трябва да благодарим на  най-добрия австрийски полководец тогава –Савойският  принц Юджин, който започва с изграждането на Долния Белведере, последван след няколко години от красивият Горен Белведере. Великолепните барокови сгради, заедо с всички градински орнаменти са благасловени с хубавата съдба, да бъдат за известно време царска резиденция, после да приютят Музея за изящно  изкуство  и за Модерно изкуство. Те се преместват по-късно в Двореците срещу  Хофбург, а Белведере след 1919 г става държавна собственост.

Колекция от картини и слулптури, надживяли две световни войни обогатяват залите на Белведере. Погледът ми безпомощно тича от стените към тавана и към мраморните подове. Не ми се излиза, а какво ли са преживявали тези, за които е създадена цялата тази красота?

Народ, който създава изкуство  е за уважение, но народ, който опазва своите културни съкровища  през две войни заслужава поклон.

Вървя и пред очите ми  преминават столетия, в картини изваяни на платната.  Редят се залите с творби от средновековие, класицизъм, романтизъм, импресионизъм, историзъм и ...Виена в 1900 г. Имах време и си позволих  да ги съзерцавам по-дълго. Какво удоволствие!

Нали съм гостенка на Виена,  подбрхах за поста няколко творби от последната секция, с известните великолепни платна  на Густав Клинт, Едгар Дега и Валдмюлер. 

 През революцията в 1848 г един от най-добрите барок паркове във Виена, този на Белведере става военна база. Миналото отдавна е забравено. Сега е толкова  хубаво тук. Аз обикалях надлъж и на шир, докато  горещото слънце най-накрая ме принуди да потърся прохлада. 
        

В което и време да посетиш палата Шонбрун, той блести като огрян от слънцето. Топлият жълт цвят, наречен по името на двореца излъчва мека светлина. Много сгради в града са жълти като него и се гордеят с това.

Името на двореца идва от фонтана, който първо бил започнат като основа за палата, да бъде на високо, за да се вижда от всякъде и да е по-хубав от френския Версайл.  По конструктивни причини планът е изоставен и основите се преработват  във  фонтана на Нептеун. Това дава името на палата Shones Brunnl. Няма защо да обсъждам колко е красив и как цяла Виена ( някогашната ) се вижда от там.



                                                                

Дворецът достига своя блясък по времето на имрератрица Мария Тереза, която го превръща в лятна разиденция. Нейният  кралски  корт  със своята лека и весела атмосфера  става културен и социален център на Виена. Тук е свирил шест годишният Моцарт, а в театъра са изпълнявани френски комедии и италиански опери.

Интересно е да се научи, че електрическата система на Шонбрун е лично дизайнвана от Томас Едисон в 1908 г.

През втората световна война  Голямята мраморна зала остава без покрив, но за щастие падналата бомба не се взривява. Едва след десет години залата се възстановява до предишншя ѝ блясък.

Десетки години след смърта на Франц Стефан -  съпругът на Мария Тереза, дворецът остава затворен. В началото  на 19-ти век тук се настанява Наполеон. Той намерал мебелировката на двореца неудобна...представете си. Разликата между нас е тази, че аз съм пленена, намирам всичко много удобно, но не съм Наполеон... Оставам на вас да си избирате..

Добре, че сега Шонбрун е в листата на ЮНЕСКО и няма опастност някой да се настани там и да прави промени.
Толкова много снимки правя, сигурно се надявам да взема с тях късчета от това, което ме пленява. Когато подбирам си мисля, дали това беше най-впечетляващото?

                                                           

                                                                    

                                                            

                                                                        

.