книгата си В. С. Найпоул разказва за млада фамилия от Бомбай, една от милионите, които са заселени в бедните квартали на големите индииски градове. Те са построени от правителството и представляват огромни територии, планомерно разделени на правоъгълници и пресечени от прави улици. Всичко е застроено с малки едноетажни постройки от цимент с азбестови покриви. Разстоянията между тях намаляват прогресивно от прибавените нови структури, за да ги превърнат в истинско гето. За усамотение и съвременна хигиена не може и да се мисли. Понякога къщите са разделени и по хоризонтала, защото леглата висят над главите на живеещите. “Живеещите” са обикновено 2-3 поколения. Ние минахме няколко пъти край такива места, но не влезнахме в дълбочината на кварталите.
И така, мъжът от въпросното семейство навлиза в търговията и започва да получава добри пари. Семейството се премества от бедния квартал в едностаен апартамент на блокови жилища.
Като си представите забавния колективен живот във Филиповци, където всичко е “на тепсия” и се знае кому какво се е случило от сутрин до вечер, сладките приказки между съседите, сплетните, кражбите и побоите, сравнете ги с изолацията на тази млада жена, затворена по цял ден сама в новото жилище. Тя издържала 2 месеца и въпреки отделната кухня, отделната спалня и етажната баня и тоалетна… получила дълбока депрасия от самотата. Семейството се върнало в любимия квартал и заживяло щастливо.
Мюсюлманите и хиндуистите живеят разделени, но битките между тях до скоро са били нестихващи. Най-често започвали от децата и прераствали в кървави истории. Според нашия шофьор мюсюлманите са по агресивни и бедни, защото имат много деца и жени, които трябва да издържат.
Макар със затихваща сила и до сега кастовите различия са определящ фактор в обществения живот. Брахмите, съгласно мита , били произлезли от устата на първия човек, създаден от Брахма. Като привилегировани те заемали интелектуални и религиозни служби. Тове е цялата интелигенция на Индия, чиито представители започнали да работят за англичаните предимно като канцеларски чиновници в колониално време. Те са били активните борци за национална независимост. И до сега те са движещата интелектуална класа.
Малко по-долу са кшатрияс, “направени’ от ръцета на всемогъщия. Те ставали за защита и управление на обществото.
Кайшиас също не били толкова зле, все пак те можели да бъдат земевладелци и търговци, защото произлизали от бедрата на всемогъщия.
Мога да си представя ограниченията на хората, които веднъж родени в една група с нищо не могат да променят живота си. Нашият шофьор беше много управен мъж и беше научил всичко, което екскурзоводите разказваха, но те не го допуснаха дума да каже - от по-долна каста е.
Представяте ли си, ако сте на гости и трябва да сядате на различни трапези, а понякога и различни помешения според кастовите си различия. Ако недай Боже сянката на нископоставен падне върху храната на по-високопоставен, тя е вече замърсена и не се яде от високопоставеният. Също ако е сготвена или пипана от нископоставен. И друго ограничени, ако бащата е жив, когато семейството се храни , синовете не могат да седнат на масата с лице на юг? Не питам защо, ще се усложни разказът. Списъкът е дълъг, но аз спирам тук.
Мюсюлманите не са толкова обвързани с ограничения. Когато са заедно, на гости и при разни събития, няма кастови различия.
Най-много ме смутиха традициите за сватбите в Индия. Те разбира се, са в полза на мъжете, защото свекърите харчели пари, за да образоват синовете, които ще издържат новото семейство.
Зестрата е неудържима. Всички разноски по сватбата, дрехи, бижута, цветя гости, подаръци за младоженеца и роднините му се плащат от страната на младоженката. Понякога даровете продължавали цялата година. Рзноските достигали до повече от 20 месечни заплати. Още по-неочаквано е, че ако обещаните дарове не се дадат можело да се стигне до скандали, сбивания и… до запалване къщата на тъста….. Най-щастливи били бащите на момче, а тези с повече от една дъщеря успявали да оженят само първата. Другите отивали да работят и печелят.
На път към Джайпур се отбиваме по покана на нашия шофьор Кумар Кришан в неговата фамилна къща. Разминаваме се с магaршки, волски и камилски каручки. Никой не бърза, тук времето е спряло.
Посреща ни братът на Кумар обиколен от 3 чисти и спретнати дечица. Представят ни на майка си, слаба уморена старица приседнала в чиста и полупразна стая. Единствените мебели са едно плетено от лико легло и етажерка. Обиколката продължава, за да видим цялата къща. Тя е тясна, дълга, стаите са в една редица и се влиза направо от пясъка. Навсякъде има само маса, легло, стол, печка и иконостас. Лесно за подържане, няма къде да се скрие някой паразит и е евтино. Братът, който има по-добра работа притежава и телевизор. Телефоните са в ръцете на всички възрастни.
В патриархалната фамилия всеки има своите задачи. Съпрузите работят в града, съпругите в стопанството, когато е време за съдене и прибиране на реколтата. Всички се грижат за 4-те бивола и кокошките, които ги хранят. Бабата е отговорник за децата. Истинска българска картина. Имат си даже и кладенец с голяма помпа, което значи сигурност в сухия сезон.
Където и да отидем е пълно с хора, покрай шосетата, пред къщите из градовете, които пресичаме. В по-богатите квaртали, na тротоарите пред къщи с хубави високи огради са насядали хора. Продават ли нещо, спят ли там, незнам.
Надявах ce като отида в Индия да науча повече за живота на хората, но това не стана. За да опознаеш индийците, трябва да организираш посещението си по друг начин, не като нас. Ние само минахме край тези живи картини на бедността, забързани за гледките на красиви дворци, храмове и градини. Те бяха изградени от тези гладни и изтощени хора, с примитивните средства на минали столетия, под горещите слънчеви лъчи и силните дъждове на мусоните. Тези, които бяха платили и тези, които бяха строили отдавна са забравени. Останали са великолепните паметници на човешката сила и дух. Ние прелетяхме океана за тях и те ни очароваха и плениха.
No comments:
Post a Comment