Бирла, храмът на свежите цветове

От къде да започна, от най-изящния, от най-шарения, от най-богатия на статуи и барелефи, или от най-стария? Не знам, трябва да направя като децата да затворя очи и каквото дойде.
Бирла темпъл или Лахми Нараин темпъл е по-шарен и от руския Свети Василий в Москва. Построен е през 20-ти век от Раджа Балдев Дас Бирла, който е финансирал изграждането на този и още няколко храма из страната. Той е дарил също много средства за образованието. Щедрите хора са навсякъде по света, но този раджа e имал много пари и не ги е жалил. Храмът е завършен през 1989 г. В официалното откриване е участвал и бащата на нацията, Махатма Ганди. Постройката е в леко модернизиран Нагара стил.
Не видяхме нито една празна стена, отвън и отвътре, всичко е покрито с митични барелефи, скулптори и орнаменти. 101 каменоделци и други строители са успяли да я завършат за 6 г. Трите високи купола, около 50м единият и около 30 м. другите два, приканват богомолците от далече. Вечер целият храм е богато осветен. Как няма да блести, като всичко е в ярко червено, ярко жълто и бяло.
От трите страни на централния корпус се ширят мраморни тераси с парапети. Нашият водач съобразително ни показа първо гледката от терасите. Остави ни да се насладим отблизо на всички извивки, чупки и орнаменти, около прозорците и по външните стени, създадени от воображението на строителите. Ярките тонове контрстират така силно на блестящо полираната мраморна настилка, че и със слънчеви очила се чуствам заслепена.
Всички сме с терлици и много внимателно пристъпваме към едно малко отворено помещение, където даряваме малка сума и ставаме посветени в някакво тайнство. От там излизаме с по една червена точка на челото.
Сега вече влизаме в храма и погледът ни спира на главния олтар. Той е посветен на бог Нарайан и богинята Лакшими. Има още 3-4 олтара, за бог Шива, за бог Ганеша и Хануман и за бог Буда. Статуите са облечени в блестящи червени дрехи, извезани със златни бродерии. Около тях, или на тях има венци от червени или оранжеви цветя. Отзад висят тънки цветни гирлянди или дълги ленти от прозрачни блестящи платове. Всички тези допълнения са от всеотдайните богомолци, които са поискали от избрания бог закрила или благодеяние. Снимките са забранени, за съжаление. Остава ми да описвам смелите цветосъчетания, които може да сътвори само индийския вкус и култура. Преобладаващи са наситените тонове на червено, жълто, зелено оранжево и розово.
  Храмът е толкова обширен, минаваме през толкова много врати, пресичаме толкова много помещения с много ниши и статуи, че вече загубвам представа какво съм видяла. Навсякъде е изключително чисто, светло и тихо. Има доста хора, но почти не се чуват гласове. Хиндуизмът кара хората да уважават околните и туристите следват примера им.
Освен централната сграда има още няколко, за стопански цели, за общежитие и трапезария. За много празници богомолците се стичат от далече и престояват по-дълго. За тях са организирани скромни удобства на достъпни цени.
Бирла темпъл върши голяма благотворителна дейност, затова тук има сиропиталище и училище. Хиндуизмът е човеколюбива и миролюбива религия. Ще е добре за хората на нашата земя, ако последователите му са повече.
  Над централния вход на Бирла темпъл има балкон за официалните лица при тържества и над него са трите символа на хиндуизма. С приближение централният може да се опише като цифрата 30, с турската емблема (луна със звезда в средата) над цифрата, но разположена хоризонтално. Фигурите са червени на бял фон. Нарича се ОМ и символизира всемогъществото, вечното присъствие, всезнанието, величието и вечността на бога създател Шрии. Той е бил символ на богатство, успех, комфорт, доброта и спокойствие. От двете страни симетрично са поставени червени свастики на бял фон, които са пречупени кръстове както фашистките, но обърнати в обратна посока. Това е най-старият и свещен Арийски ( Хинду) символ, който датира от около 8000г.
  Хиндуизмът не е създаден от един човек, всеки  който практикува Дхарма може да се назове Хинду. Това е индийска религиозна и културна система, наричана също Санатана Дхарма - вечна религия, също Ваидика Дхарма, религия на Ведас. Хиндуизмът включва широк кръг от философски виждания. Тяхната философия е отворена за всички добронамерени вярвания от целия свят. Това научих от посещението си в Бирда храм.
За разлика от нас с мъжа ми хората, като пропътуват толкова хиляди километра се задържат за дълго в Индия. Тук те практикауват Хинду и се отдават на медитация. Връщат се други личности, добри, спокойни, изпълнени с братски чуства към хората. Не знам за колко дълго могат да издържат в нашия труден свят.
Изглежда, че нашето израстване в социалистическото безверно общество, прибавено към науките, на които отдадохме нашите интереси с мъжа ми, завинаги ни лишиха от удоволствието да повярваме във всевишни сили. Много по-удобно би било да оставиш друг да решава и отговаря за нещата, които са важни за тебе. Не казвам, че съм горда с това, напротив, аз се чуствам самотна. Особено на големите религиозни празници, на които сме пръсъствали с приятели в Италия, Африка и САЩ. Без да говоря, сякаш очите ми казват “Оставете ме, аз съм заблудена безверница, не мога да пея с вас, не мога да участвам във вашите ритуали. Искам да ви вярвам, но не мога да направя разлика, между това, което обещавате вие и политическите партии ”. Вие го обещавате за задгробния живот, те - за утре, което никога не идва.
Ерест, как можах да си призная публично какво мисля, добре, че не сме в средните векове. Явно, че не съм на правя път, ако всички мислеха като мене и не вярваха в идеите на религията, сега и преди, щеше ли да има такива великолепни храмове, щеше ли да има толкова вълшебна музика, която да възнася вярващите в храмовете. Ето достигнах до моя отговор отново, не думите, музиката и изобразителното изкуство са мене религията, за това й благодаря от сърце и сигурно затова съм посетила много повече храмове, отколкото много вярващи около мене.
Не разполагам с вътрешни снимки, защото снимките в храма са забранени. Имам само няколко пощенски картички,купени от Бирла темпъл. Много искам да ви покажа поне един от божествените образи. За да не бъда упрекната в незаконни действия ще публикувам Е-меил адреса на производителите им и ще поместя само 2 снимки. Дано това не е престпване на закона:www.mpu.co.in
Току що прочетох една мисъл на В. Чърчил която казва, че да повтаряш някого е плагиатство, но да повтаряш много хора е проучване. Може да приемете образите на снимките на божествата като част от моето проучване на индийските храмове.

Това, за което отидохме - продължение

Сигурно подобна постъпка може да смути читателите, но нали всеки се чувства у дома си в своя блог, защо да не опитам. Искам да добавя още неща към този пост. Това е типично за мене. Променях и корегирах моите публикации до последния момент, когато тръгваха за издателствата. Ако имах да докладвам на научен форум и по пътя мислех дали не е по-добре да сменя нещо от написаното.
Блоговете са точно за мене. Аз често се връщам назад, чета ги, добавям снимки, променям по нещо и пак тръгвам напред. Това ужасно ми липсваше при публикуване на моите книги. Когато ги преглеждах след време, ми се искаше да взема молива и да поправя всички страници, които вече не ми харесват. За свое оправдание ще кажа, че утвърденият автор Роберт Фулгъм, след 15 г. преиздава книгата си и постъпва като мене, поправя всичко, което не харесва, като добавя още няколко глави. Сега я чета - “Всичко, от което се нуждаех в моя живот, научих в детската градина“. Всяка страница от нея доставя истинско удоволствие.
Ще ме попитате, защо не поправям и тогава да сложа поста в блога. Не мога, промените за мене са неспирен процес в целия ми живот и същото е със съпруга ми. След като сменихме 8 къщи, сега вече внимаваме, когато човек достигне определена възраст и започва да забравя, а е желателно да разчита на стари мисловни връзки и навици.
Както често правим с мъжа ми, гледахме стари снимки и аз открих още неща за блога. Как можах да пропусна снимки на реставрирани части от императорския дворец? Въображението е хубаво нещо, но ето и малко от реалността, в която са живели владетелите в златната епоха. Крепостта Ред форт е нашата първа среща на живо с индийското изкуство. Не повярваме, че толкова малки детаили могат да се изработят така изящно в големи мащаби. Бяха реставрирани само по няколко квадратни метра тавани и стени, или отделни елементи. В Ред форт преди няколко столетия всички мраморни постройки са били покрити с резби и рисунки и отвън и от вътре. Представяте ли си какъв разкош е било, с тези фонтани и поточета в залите, с цветята и благоуханията, с отблясъците на сребро и злато, с грациозните женски фигури, обвити в леки копринени сарита, които пристъпят леко, сякаш летят над този рай!
Виждаме няколко мраморни плочи с инкрустирани цветя и други мотиви от полускъпоценни камъни. Голямото изобилие ни чака в Тач Махал.
Посетихме и малко предприятие за великолепни предмети от мрамор с инкрустации. В някой от следващите блогове ще пиша и тях, а за сега ще кажа, че техниката е изтощителна за създателите им. Очите и пръстите на майсторите, които ги създават не издържат повече от 6-7 години работа. Творенията са толкова изящни, че ако не бяхме видяли малките шлифовани пърченца аметист, опал, корал, малахит, седеф и други полускъпоценни камъни, трудно би било да си представим процеса.
Няма и съмнение, че владетелите са нарекли тяхната обител рай. Изкуството и разкошът са ги ограждали отвсякъде. За съжаление богатството и красотата са непрекъснат спътник на разрушението и кражбите. Така върви нашият човешки род, в трудно обновяване. Да се радваме на това, което е опазено и което се създава сега.

Това, за което отидохме в Индия

Не знам кое идва първо за мене желанието да ходя, или потребността от материал за описване. Струва ми се първото, защото аз обикалям света около 45 години, а се реших да описвам пътешествията си, много по-късно.
Най-после навлизам в най-интересната част на моите описания - това, за което отидохме в Индия. 3000 години хората, които са живели по тези земи са създавали великолепни творения на изкуството. По познатата схема, разбира се, едните са строили, другите са рушили. Борбата за надмощие и себеутвърждаване била безмилостна. Ако камъните можеха да говорят, щяха да ни разкажат, че много от материалите, с които е построенена джамията Величието на исляма в комплекса Минар Кутуб, са от разрушените хинду и джейн храмове в този район. Камъните щяха да ни разкажат, че това е станало по поръчка на авганистанския завоевател Кутб-уд-ин-Аибак,за прослава на ислямството в Индия, около 1200г. след новата ера.
  Не знам дали има столица, която де е местена толкова пъти, но историята на Делхи лежи върху основите на 7 града. Знае се, че най-старият от тях е бил Индрапращха, съществувал 3-4 в. пр. хр. Смята се, че модерният Делхи идва на политическата сцена, когато Томара Раджпутс основава Лал Кот през 736 пр.хр. Много величия оставят имената си в историята на града, но на мене ми харесва да спомена само едно от тях - Разиа Султана. Тя е единствената императорка, която е управлявала Делхи за сравнително кратък период през 13 в.
Хиндуизмът е бил върховната власт до 12-ти век, когато нахлуват турските завоеватели. Знаменитият Шах Джахан, създателят на Тач Махал е основател на 7-мия град Делхи, наречен Шахджаханабад. Той просъществъвал като мугалска столица до 1857 г. и след това замира с установяването на Британската източно индийска компания. Когато английската корона премества индийската столица от Калкута в Делхи, за 8-ми път градът поема функциите на официално държавно седалище.
Изкушена съм от желанието да припомня как се прави историята. Щом аз, скромната писателка на пътешествия избрах от всички императори, управлявали Делхи, само името на една жена, подтиквана от моите феминистки интереси, защо историците да не подбират по поръчка различни моменти от историята, при всяка смяна на политическите режими. Аз бях в 1-во отделение, когато руснаците ни “освободиха” за втори път. Всичко тръгна по нов път, изкуството - първо. Така се стигна и до изменението на една детска песеничка за българския трицвет. Сигурна съм, че всички, които са родени преди 1940-та година я помнят с умиление. Само, че не съм наясно коя версия знаят те? Аз например мога да цитирам първия куплет на следвоенната “разработка”.
Нашето знаме е трицветно,
Мило, хубаво, приветно.
Даде ни го чичко Сталин,
Наш приятел и другарин…….
Да живее историята и изкуството!
Новият Делхи се появява малко на юг от Шахджаханабад. За неговото архитектурно планиране са избрани двама английски архитекта, Едуин Лутеинс и Хърбър Бейкър. Появяват се президентската резиденция, сградата на парламента, секретариатът, мемориалната арка и Коноут съркъл. Както се очаква градът е смесица от европейски Ренесанс и ориенталски стил. Отново сме “на педали”, жадни за това, което ни очаква се събудиждаме рано и бързо излизаме пред хотела за среща с нашия екскурзовод. Опитваме се да намерим нещо интересно наоколо, но кварталът е много европеизиран и ентусиазмът ни временно спадна. По-късно се прибавиха и гледките на централния пазар Чанди Чоук , за който вече писах и ни направиха още по-тъжни и мълчаливи.
Най-после нашето време дойде, на път сме към Ред форт - защитна крепост от 17-ти век. Нейният създател е неуморимият естет, създателят на великолепни архитектурни паметници Шах Джахал, увековечил името си с Тач махал. Счита се, че Шах Джахан е достигнал върха на мугалската архитектура. От далече виждаме стените и едната врата на Ред форт, красиво изваяни от червен доломит. Имам чуството, че думата крепост не подхожда на тези артистични врати. Построяването на комплекса е отнело 10 г. , започвайки от 1638 г. Тук са живяли мугалските династии до последният владетел, който напуснал крепоста и предал властта на Британското правителство през 1857 г. , за да се върне по-късно там като затворник. За щастие малкото промени, които са направени не са нанесли видими структурни изменения. Въпреки, че част от комплекса е използвана от военните чак до включването му в списъците на ЮНЕСКО, нищо не е похитено. Архитектурата на комплекса, както всичко построено след 16-17-ти век в Индия е смесица на персийски, индийски и европейски стил. Ние влезнахме в крепостта през врата - Ла хоре геит. Чревените крепостни стени и колонадата над вратата се издигат високо над главите ни и завършват с толкова красивите колонки и артистични бели шапки, които се виждат от далече. Това омекотява строгостта на гледката. Добре, че персийската архитектура се е намесила.
Още с влизането усещаме хладината на огромения коридор от червен камък, през който се носи слаб разхлаждащ бриз. Всички стари сгради в Индия са конструирани така, че да не се изпусне и най-слабия повей на вятъра. Това са вентилаторите на миналите столетия. На някой места лекият бриз преминава през стичащи се водни струи. Прегрятата ни и изсъхнала кожа с благодарност посреща милувките на влажния ветрец. За съжаление, трябва за малко да се разделим с това удоволствие. По протежението на коридора са отворили витрини още от султански времена множество златарски магазини. Естествено епохата е добавила неизброимо количество сувенирни стоки, които услужливо ни предлагат да занесем в къщи много от духа на Индия. Търговията е едно от най-сладките радости на индийците. Златарските магазини на крепостта са още от времето на първите обитатели. Това не ме учудва, но не очаквах да чуя, че богатите придворни дами са се включвали в търговията, като са продавали бижутата си една на друга. Аз не участвам в играта, но ми стана приятно да видя едни обици, доста богато изваяни и тежки за нормални женски уши. Те напълно напомнят тези, които наследихме от баба ми. Нейният баща е бил търговец на бижута и е пътувал в Турция, а сигурно и по-далече, за покупки на едро. Когато най-после въпросните обици напуснаха годежната ракла на баба ни и станаха наше притежание със сестра ми, ние си ги разделихме и ги носехме като медалиони. За мене това е силата на бижутата, да предадат през поколенията историята на рода. Сега моята дъщеря, 4-тото поколение пази пандатива като семейна реликва. Дано и нейната снаха приеме щафетата.
Великият шах е планирал крепостта като утвърждение на ново преместената от Агра столица. Всички павилиони вътре са част от творенията на тази златна епоха в индийската архитектура. Водите на река Ямура, обикалят форта, захранват много рекички, езера и фонтани във форта и носят тъй желания хлад и влага на живущите.
Влизаме в двора на крепостта, пред широк площад, използван за посрещане на по-голям брой посетители. Пред нас се изправя червената колонна сграда Диван-и-Аам. Този широк павилион с някога позлатени колони и посребрен инкрустиран таван е бил предназначен за публични срещи. През отворите на колонадите, гостите са споделяли красотата на околните постройки и прохладата на вятъра. За хладните зимнин дни подът и отворите са били покривани с тежки персийски килими и помещението се отопляло от мангали. С повече воображение можем да си представим, това което нашият екскурзовод ни описва.
Не се задържаме повече, защото ни чака великолепният мраморен Диван-и-Кхас. 4-те ъгъла на покрива му са украсени с артистични бели кубета на колонки. Самият покрив се крепи от извезани колони с арки. Тук са протичали частните срещи на султаните. Тук е бил знаменитият син Пиикок трон, чиято облегалка е имитирала опашката на паун. Богатите сребърни и златни инкрустации на трона, а по-късно и на тавана са били откраднати през 17-ти век от персите, останал само мраморният пиедестал. През лятото по средата на залата ромолели водите на “райския поток“, блестяли листата на различни цветя и храсти и разнасяли мек екзотичен аромат. На северния и южния корниз на павилиона били инкрустирани думите на индийския поет от 13-ти век Амир Кхусроу “Ако има рай, той е тук, той е тук, той е тук.” Макар, че и ние дойдохме от небето, като прелетяхме около 20000км. не станахме ангели, не видяхме рая и не можахме да се върнем в тези години на ислямския разкош. За щастие има останало достатъчно, за да ни очарова. Другото зависи от човешкото воображение.
Частните апартаменти на величията са в павилиона Нахр-и-Бехисхшт. Те са най-близко до реката. Изграждането им е следвало индийската представа за рай. Мрамор, злато и сребро, райски потоци и всички останали атрибути на императорския блясък са изпълвали с доволство душите на владетелското семейство.
Жените не са забравени, макар и по-малък, женският павилион Ранг Махал, съвсем не е отстъпвал по разкош. И сега извезаните колони, куличките на покрива и белотата на мрамора радват очите ни.
  Религията не отстъпва на властта, Перлената джамия - Моти Масжуд с трите мраморни купола е построена в съседство с императорските покои. Мраморните стени са толкова богато изваяни, че почти не мога да проследя началото и края на отделните мотиви. Те завършват с  богат перваз от мрамор. Мъча се да си представя колко каменоделци са запечатали таланта си за векове. Куполите са с форма на лук и завършват с артистични черни игли. Те се виждат от центъра на града и хубостта им привлича погледа на всички, които се разхождат наоколо. Не мога да кажа, че съм особено религиозна, но ако плащам дан, то е защото религиите, или почти всичики от тях, са имали изкуството като главно средство за привличане на богомолците. Така е, нищо не е по-вечно за вярващите от духовата храна. Представете си вътрешността на храма Моти Масжут, отрупан със посребърени и позлатени резби, с изяшни, колоритни статуи на различните божества. Множество цветя и копринени драперии, подарени от богомолците, са пръснати около тях. Ароматът на ухаещи масла е допълвал удоволствието и е подсилвал вярата на богомолците.
Бях замислила да опиша наведнъж всичко, което е било създадено от талантливото воображение и под ръководството на Шах Джахан, но реших, че малките порции ми позволяват да споделям с вас по-пълно очарованието си от индийското изкуство и да поместя снимки на няколко от красивите архитектурни паметници, които имахме щастието да видим. Ще отделя следващата час на Тач Махал - чудото на Индия.

Вълшебството на една отминала епоха - забраненият град

Aвтобусът ни остави на километър, преди двореца, защото около площад Тянанмен не може да се паркира. От там поехме с бодра стъпка. Толкова суперлативи съм чула за това място, че да си призная началото не ме плени. Не ми хареса фасадата с портрета на великия вожд и двата плаката, които сигурно говорят за нещо отдавна отминало. Пред очите ми се изправиха две епохи, еднакво враждебни към хората. Държавните ръководители винаги подценяват нашето мислене и ни натрапват, удобното само на тях.

Постепенно това лошо усещане отстъпи място на хубавите впечетления от обширното пространство, покрито с бели камъни, по които 5 века са стъпвали 24 императора на династиите Минг и Куинг. Не можех да откъсна очи от ярките цветове на околните стени, от извитите покриви, които създават усещане, че ето сега ще се отделят от земята и ще полетят. Интересно, колкото повече постройки от този стил гледах, повече ми харесваха, сякаш се пренасях в тяхната епоха и виждах деликатните фигурки на малките кралски конкюбин-ки. Те покорно изчаквали деня, когато императорът ще ги дари с вниманието си. Специална институция ги е избрала много грижливо сред най-престижни фамилии, за да бъдат достойни за краля не само с красота, но и с интелегентност и благонравие. Така се е появила на политическата сцена единствената китайска императорка– която на18 години дарила краля със син. Наследникът не живял дълго и майка му, известна под името Сикси стъпила на престола.

Правоъгълните и кубични форми на сградите, построени без нито един пирон, са оцветени най-често в ярко маково червено и завършват с познатите на всички артистични извивки на покривите. Външната част може да е жълта, синя или зелена, всякакъв цвят, а вътрешната страна на стрехите е изписана с много и интензивни цветове, които могат да се видят само в Китай и другите източни страни. По ръбовете на покривите са застинали за винаги стилизираните фигури на маймунки и други обожествени животни. Любимите бикове и лъвове също са получили своето достойно място. Хубаво, че будистите обожествявят животни, а не хора, защото представителите на човешката раса имат лошия навик да търсят първо лошото в околните и с това да развалят илюзията даже и за най-божествените същества. Дворецът има 1142 фигури на дракони в основата на покривите и още 13,844 в залата на Висшата хармония.

В тази епоха цифрите 5 и 9 също са били щастливи за китайската империя, така че не само броят на стълби, мостове и врати са съобразени с тях, стаите в двореца са 9,999.

В продължение на 4 часа пред очите ни преминаха порти, палати, тераси, стълбища и мостове, бяли мраморни колони и стълбища червни стени, жълти покриви, шарени стрехи и много, много жарко слънце над главите ни. Ако не беше опиянението от тези павилиони на висша, на пълна, на вечна хармония, на заседателни и приемни зали, на дворци на благополучие, на дълголетие, на ясното небе и още много други, сигурно не бихме издържали толкова дълго.

В древен Китай дървото и камъка са били основните строителните матери. Поради това в двора на двореца има над 300 грамадни бронзови или чугунени казана за вода. Пет от тях, изложени пред Кианкинг–ската врата тежат по 2 тона и са покрити с дебел слой злато. Нищо чудно през 18-ти век по време на император Кианлонг, Китай е бил най-богатата нация на света. Въпреки грижата на противопажарната охрана, в забранения град е имало няколко големи пожара

Цялата площ на Забранения град е 720 000 кв.м., но ние имахме радостта да видим само разрешената за посещение. В дъното на великолепната тронна зала блести в позлата кралският трон. Два изящни дракона са вплетени от двете страни на облегалката. Богато орнаментирано пано, зад него и 4 слона, завършват символиката на залата. Над трона се извисява изписаният таван, подпрян на 6 масивни колони. Овалните им форми озаряват със златни отвлясъци обширната почти празна зала. Нямаше и нужда от повече, това остана в съзнанието на всички за дълго.

Кралската спалня, която по-късно се превръща в зала за международните връзки, съвсем не отстъпва по богатството, красота и простор. Както в Летния дворец и тук видяхме много от вътрешността само през врати и прозорци, а страничните крила на Забранения град не са открити за гости.

От 1949 г дворецът е отворен за посещение и хиляди човешки крака преминават през него. Пясъчните пустинни бури изпращат тонове прах над Пекин и околността. Смесени сьс замърсения въздух на града те са заплаха не само за населението, но и за многовековните архитектурни паметници. Прозрачността на въздъха в Пекин е толкова малка, че често върховете на многоетажните сгради излизаха мътни на снимките, а слънцето се вижда като през мъгла.

Нашата обиколка завърши в малкия императорски парк, където под прохладната сянка на многовековни кипариси и малки езера отдъхнахме, преди да напуснем двореца. Всичко беше пленително и необичайно и накрая не повярвах, че е дошло време да напусна това вълшебно място.
Вълшебството на една отминала епоха - забраненият град