Най-после навлизам в най-интересната част на моите описания - това, за което отидохме в Индия. 3000 години хората, които са живели по тези земи са създавали великолепни творения на изкуството. По познатата схема, разбира се, едните са строили, другите са рушили. Борбата за надмощие и себеутвърждаване била безмилостна. Ако камъните можеха да говорят, щяха да ни разкажат, че много от материалите, с които е построенена джамията Величието на исляма в комплекса Минар Кутуб, са от разрушените хинду и джейн храмове в този район. Камъните щяха да ни разкажат, че това е станало по поръчка на авганистанския завоевател Кутб-уд-ин-Аибак,за прослава на ислямството в Индия, около 1200г. след новата ера.
Не знам дали има столица, която де е местена толкова пъти, но историята на Делхи лежи върху основите на 7 града. Знае се, че най-старият от тях е бил Индрапращха, съществувал 3-4 в. пр. хр. Смята се, че модерният Делхи идва на политическата сцена, когато Томара Раджпутс основава Лал Кот през 736 пр.хр. Много величия оставят имената си в историята на града, но на мене ми харесва да спомена само едно от тях - Разиа Султана. Тя е единствената императорка, която е управлявала Делхи за сравнително кратък период през 13 в.
Хиндуизмът е бил върховната власт до 12-ти век, когато нахлуват турските завоеватели. Знаменитият Шах Джахан, създателят на Тач Махал е основател на 7-мия град Делхи, наречен Шахджаханабад. Той просъществъвал като мугалска столица до 1857 г. и след това замира с установяването на Британската източно индийска компания. Когато английската корона премества индийската столица от Калкута в Делхи, за 8-ми път градът поема функциите на официално държавно седалище.
Изкушена съм от желанието да припомня как се прави историята. Щом аз, скромната писателка на пътешествия избрах от всички императори, управлявали Делхи, само името на една жена, подтиквана от моите феминистки интереси, защо историците да не подбират по поръчка различни моменти от историята, при всяка смяна на политическите режими. Аз бях в 1-во отделение, когато руснаците ни “освободиха” за втори път. Всичко тръгна по нов път, изкуството - първо. Така се стигна и до изменението на една детска песеничка за българския трицвет. Сигурна съм, че всички, които са родени преди 1940-та година я помнят с умиление. Само, че не съм наясно коя версия знаят те? Аз например мога да цитирам първия куплет на следвоенната “разработка”.
Нашето знаме е трицветно,
Мило, хубаво, приветно.
Даде ни го чичко Сталин,
Наш приятел и другарин…….
Да живее историята и изкуството!
Новият Делхи се появява малко на юг от Шахджаханабад. За неговото архитектурно планиране са избрани двама английски архитекта, Едуин Лутеинс и Хърбър Бейкър. Появяват се президентската резиденция, сградата на парламента, секретариатът, мемориалната арка и Коноут съркъл. Както се очаква градът е смесица от европейски Ренесанс и ориенталски стил. Отново сме “на педали”, жадни за това, което ни очаква се събудиждаме рано и бързо излизаме пред хотела за среща с нашия екскурзовод. Опитваме се да намерим нещо интересно наоколо, но кварталът е много европеизиран и ентусиазмът ни временно спадна. По-късно се прибавиха и гледките на централния пазар Чанди Чоук , за който вече писах и ни направиха още по-тъжни и мълчаливи.
Най-после нашето време дойде, на път сме към Ред форт - защитна крепост от 17-ти век. Нейният създател е неуморимият естет, създателят на великолепни архитектурни паметници Шах Джахал, увековечил името си с Тач махал. Счита се, че Шах Джахан е достигнал върха на мугалската архитектура. От далече виждаме стените и едната врата на Ред форт, красиво изваяни от червен доломит. Имам чуството, че думата крепост не подхожда на тези артистични врати. Построяването на комплекса е отнело 10 г. , започвайки от 1638 г. Тук са живяли мугалските династии до последният владетел, който напуснал крепоста и предал властта на Британското правителство през 1857 г. , за да се върне по-късно там като затворник. За щастие малкото промени, които са направени не са нанесли видими структурни изменения. Въпреки, че част от комплекса е използвана от военните чак до включването му в списъците на ЮНЕСКО, нищо не е похитено. Архитектурата на комплекса, както всичко построено след 16-17-ти век в Индия е смесица на персийски, индийски и европейски стил. Ние влезнахме в крепостта през врата - Ла хоре геит. Чревените крепостни стени и колонадата над вратата се издигат високо над главите ни и завършват с толкова красивите колонки и артистични бели шапки, които се виждат от далече. Това омекотява строгостта на гледката. Добре, че персийската архитектура се е намесила.
Още с влизането усещаме хладината на огромения коридор от червен камък, през който се носи слаб разхлаждащ бриз. Всички стари сгради в Индия са конструирани така, че да не се изпусне и най-слабия повей на вятъра. Това са вентилаторите на миналите столетия. На някой места лекият бриз преминава през стичащи се водни струи. Прегрятата ни и изсъхнала кожа с благодарност посреща милувките на влажния ветрец. За съжаление, трябва за малко да се разделим с това удоволствие. По протежението на коридора са отворили витрини още от султански времена множество златарски магазини. Естествено епохата е добавила неизброимо количество сувенирни стоки, които услужливо ни предлагат да занесем в къщи много от духа на Индия. Търговията е едно от най-сладките радости на индийците. Златарските магазини на крепостта са още от времето на първите обитатели. Това не ме учудва, но не очаквах да чуя, че богатите придворни дами са се включвали в търговията, като са продавали бижутата си една на друга. Аз не участвам в играта, но ми стана приятно да видя едни обици, доста богато изваяни и тежки за нормални женски уши. Те напълно напомнят тези, които наследихме от баба ми. Нейният баща е бил търговец на бижута и е пътувал в Турция, а сигурно и по-далече, за покупки на едро. Когато най-после въпросните обици напуснаха годежната ракла на баба ни и станаха наше притежание със сестра ми, ние си ги разделихме и ги носехме като медалиони. За мене това е силата на бижутата, да предадат през поколенията историята на рода. Сега моята дъщеря, 4-тото поколение пази пандатива като семейна реликва. Дано и нейната снаха приеме щафетата.
Великият шах е планирал крепостта като утвърждение на ново преместената от Агра столица. Всички павилиони вътре са част от творенията на тази златна епоха в индийската архитектура. Водите на река Ямура, обикалят форта, захранват много рекички, езера и фонтани във форта и носят тъй желания хлад и влага на живущите.
Влизаме в двора на крепостта, пред широк площад, използван за посрещане на по-голям брой посетители. Пред нас се изправя червената колонна сграда Диван-и-Аам. Този широк павилион с някога позлатени колони и посребрен инкрустиран таван е бил предназначен за публични срещи. През отворите на колонадите, гостите са споделяли красотата на околните постройки и прохладата на вятъра. За хладните зимнин дни подът и отворите са били покривани с тежки персийски килими и помещението се отопляло от мангали. С повече воображение можем да си представим, това което нашият екскурзовод ни описва.
Не се задържаме повече, защото ни чака великолепният мраморен Диван-и-Кхас. 4-те ъгъла на покрива му са украсени с артистични бели кубета на колонки. Самият покрив се крепи от извезани колони с арки. Тук са протичали частните срещи на султаните. Тук е бил знаменитият син Пиикок трон, чиято облегалка е имитирала опашката на паун. Богатите сребърни и златни инкрустации на трона, а по-късно и на тавана са били откраднати през 17-ти век от персите, останал само мраморният пиедестал. През лятото по средата на залата ромолели водите на “райския поток“, блестяли листата на различни цветя и храсти и разнасяли мек екзотичен аромат. На северния и южния корниз на павилиона били инкрустирани думите на индийския поет от 13-ти век Амир Кхусроу “Ако има рай, той е тук, той е тук, той е тук.” Макар, че и ние дойдохме от небето, като прелетяхме около 20000км. не станахме ангели, не видяхме рая и не можахме да се върнем в тези години на ислямския разкош. За щастие има останало достатъчно, за да ни очарова. Другото зависи от човешкото воображение.
Частните апартаменти на величията са в павилиона Нахр-и-Бехисхшт. Те са най-близко до реката. Изграждането им е следвало индийската представа за рай. Мрамор, злато и сребро, райски потоци и всички останали атрибути на императорския блясък са изпълвали с доволство душите на владетелското семейство.
Жените не са забравени, макар и по-малък, женският павилион Ранг Махал, съвсем не е отстъпвал по разкош. И сега извезаните колони, куличките на покрива и белотата на мрамора радват очите ни.
Религията не отстъпва на властта, Перлената джамия - Моти Масжуд с трите мраморни купола е построена в съседство с императорските покои. Мраморните стени са толкова богато изваяни, че почти не мога да проследя началото и края на отделните мотиви. Те завършват с богат перваз от мрамор. Мъча се да си представя колко каменоделци са запечатали таланта си за векове. Куполите са с форма на лук и завършват с артистични черни игли. Те се виждат от центъра на града и хубостта им привлича погледа на всички, които се разхождат наоколо. Не мога да кажа, че съм особено религиозна, но ако плащам дан, то е защото религиите, или почти всичики от тях, са имали изкуството като главно средство за привличане на богомолците. Така е, нищо не е по-вечно за вярващите от духовата храна. Представете си вътрешността на храма Моти Масжут, отрупан със посребърени и позлатени резби, с изяшни, колоритни статуи на различните божества. Множество цветя и копринени драперии, подарени от богомолците, са пръснати около тях. Ароматът на ухаещи масла е допълвал удоволствието и е подсилвал вярата на богомолците.
Бях замислила да опиша наведнъж всичко, което е било създадено от талантливото воображение и под ръководството на Шах Джахан, но реших, че малките порции ми позволяват да споделям с вас по-пълно очарованието си от индийското изкуство и да поместя снимки на няколко от красивите архитектурни паметници, които имахме щастието да видим. Ще отделя следващата час на Тач Махал - чудото на Индия.
No comments:
Post a Comment