Какви са индийците ли?

　

 

  Обикаляме пазаря
Чанди Чоук, голямата туристическа атракция на Делхи. Пазарят предлага всякакви лъскави ефтини стоки. Освен туристите, всичко дъха на беднотия. Пренаселено е със сергий, продавачи и купувачи. Из тесните мръсни улици, под надвисналите захабени къщи, се виждат захвърлени боклуци и локви от мръсна вода. Застоялият въздух е смесица от миризмите на храни, които се готвят тук, развалени плодове и други неопределени изпарения. Разбира се, това не пречи сергийте да са отрупани с вещи от всякакъв характер и произход.

Добре, че сме с рикша. Местните хора дотолкова са адаптирани към атмосферата, че не забелязват нищо обезпокояващо. Тези, които населяват ефтините къщи в квартала даже са отворили прозорците си за прохлада, защото температурата е 28-30 гр. Ц.

Какво му е привлекателното на този пазар? Отчайваща пренаселеност, с която всички бедните и богати индийци са откърмени. Въпреки това лицата им имат някакво миролюбиво, хрисимо излъчване. Всеки е потънал в работата си и околната среда вообще не го вълнува.

Една гледка никога няма да излинее от съзнанието ми. В една ниша на пазаря имаше малко одърче от греди. Там беше полегнал мъж на неопределена възраст. Беше толкова слаб и изтощен, че единствената му одежда, бялата превръзка около таза едва се крепеше, но... в ръката му блестеше сателитен телефон... Това е Индия.

На Чанди Чоук пазар няма недоволство и грубост, не виждам стремеж да се пречи на съседния продавач или на тези, които прескачат над стоките, разстлани по земята.

Хора тук карат ли се помежду си някога? Какво е измерението за търпимост и щастие на индийците от най-долните 2 касти, които са господари на този пазар ?

Около нас има малко чужденци, предимно от Европа и Америка. Поведението и външният вид на някои от тях подсказва преклонение пред хиндуизма. Въпреки цялото им старание да се превъплотят, ефектът е отчайващ. Те нямат излъчване, липсва същността, която прави индийската нация уникална. Верно, че парите развалят хората, но ако се откажеш от тяхното удобство, ако смениш обувките от 100 долара със стари ефтини сандали, елече и разтеглена дълга пола ставаш ли индийка? Ставаш ли добра? Да, има доста дарители по света, за които гледаме и четем. Но техният брой нараства ли, примерът на единиците, прави ли нашето общество по-различно и кога?

Тръгваме из по-богатите райони на Олд и Ню Делхи. Обикаляме около президентството, министерствата и богатския търговски център Коноут плейс. Заглеждаме се в многоетажните модерни сгради на различни компании и банки. Отиваме и около храмовете Джамал Масджуд и Лотъс темпъл, защото искаме да видим не само сгради и паметници. Трябва да усетим атмосферата, в която живеят различните хората. Как вървят, какво носят, как говорят, ядат ли по улиците и какво, как се отнасят помежду си и към децата. Стотици въпроси очакват отговор, който да ни каже какви са индийците.

В Центъра на града нищо не е много по-различно от всеки друг град. Само преобладаващият брой сарита по улиците и мургавите лица напомнят, че си в Индия. Скъпите витрини, хубавите къщи, новите коли, озеленените улици, всичко тук говори за замогналите се висши касти на индийското общество.

Пешоходците не разнасят големи сандвичи и чаши пълни с напитки по улиците, не се смеят гръмогласно както американците и тези, които ги повтарят. Радвам се да видя, че хората тук не са подражатели, както африканците и другите от групата на третия свят.

Единственото, което усещаме, може да се събере в малко думи - тихи, спретнати, кротки и отстъпчиви хора. Независимо как са облечени и как се движат или колко бързат, всички излъчват толерантност към околните. Остава да се попитаме, затова ли са приели хиндуизма и мюсюлманството, или тези религии са ги възпитали да са такива. Едва ли. Ако това важи за мюсюлманството, защо в арабските страни цари хаос и озлобление?

Колкото повече се старая да пиша какво разбрах за индийците, толкова по-трудно ми е. И аз като хората попрочетох няколко книги и пътеводители, събрах исторически и географски данни. Вместо да ми помогнат да разбера поне малко каква е движещата сила на този народ, аз се заключих повече. Не мога сега да се заема с изучаване на хиндъизъм или мюсюлманство, само за да напиша този разказ. Ще се задоволя с видяното от “птичи полет”. Понякога то помага. Ако се задълбочиш, картината се размазва.

Започвам сравнението с нас българите. И ние като тях живяхме години под чужд диктат. С изключение на единици и ние като тях бяхме допуснати до определена интелектуална граница в обществата на чуждите владетели. Будните индийчета се наемали за домашна прислуга и занаятчийски услуги. Още по-будните навлезли в канцеларския бранш, както е било и в България.

Индийците приемали това като голямо предимсто и се стараели да научат колкото може повече. Тъкмо тези групи по-късно са оформили висшите касти на индийското общество. Природната им любознателност е дала отпечатък на цялата образователна система и до сега. Може би затова много средни и богати млади хора от различни страни на света отиват сега да учат в индийски колежи и университети. За парите, които плащат, получават много добро образование, разбира, се по английската образователна система, която е приета навсякъде.

Да сравним българския горчив опит за “цивилизоване” с индийския. Индия и България са наследници на богата култура и изкуство, което поробителите се стараели да заличат. Разликата е в резултатите. Индийците са си все още индийци с всеобщо уважавана стара култура и религии. Образованието им се цени в цял свят, а продуктите на тяхната промишленост и земеделие се приемат на световните пазари. Верно е, че става дума за голяма територия, но ние сравняваме хората. Можем ли ние българите да се похвалим с подобни постижения. Можем ли да заявим, че нашите специалисти са образовани достатъчно, за да ги приемат на работа безапелационно и навсякъде? Да, само единици. В Майкрософт работят над 150 българи, сигурно и другаде има.

Четох наскоро, че един от висшите служители на НАСА носи българско име, срещам понякога и други български фамилии, но това са единични случаи.
Колко от нашите стоки се ценят на световните пазари?
А кои сме ние ?

С голямо огрчение виждам нещо като хибриди. В рамката на българското упорство, трудолюбие и любознателност, се вмъкват ориенталската завистливости; руската грандомания; американската хищност за пари и….. Поне да бяхме взели от немците тяхната прецизност и отговорност. Какво се получава? Умен, не много работлив хибрид, със силно чуство на неудовлетвореност, сърдит на всички и всичко. Знам, засилила съм краските, дано не съм права.

“Грешката е в системата”. Чували ли сте често това изявление в устите на много посткомунистически бизнесмени? Пито–платено. Кой беше “системата“ и сега кой ще ни “оправи“ ? Защо индийците се оправят сами? Не искам да раздухвам страсти, но сянката на тези които ни докараха до този модел и до сега наднича над българските покриви. Внимавайте с “оправянето”… 
За първи път контактувах с живи индийци в Мозамбик през 76-78 год. По крайбрежието се бяха заселили няколко стотин хиляди души и държаха предимно търговския бизнес. Като влезнеш в техните магазини си мислиш че си цар. Всичко, което може да се направи от добър търговец, за да те накара да напуснеш магазина доволен и с нещо в ръка, е направено. Ще ти смени пари, ще ти предложи допълнително някоя вещ, даже и да се откажеш от покупката. Доближиш ли магазина, тича да ти отвори и да затвори вратата с поклон за довиждане. Как няма да го посетиш отново? И след 35 години още си спомням за един-два магазина.

Съвсем същото ни се случи в Индия. Сякаш не влизаш някъде да пазаруваш, а да гостуваш. Кафенцето идва веднага, вкусни бисквитки, приятен разговор, кой си и те кои са. Когато продавачът е разчел опознаващата схемата по лицето ти, той вече знае какво да ти предложи. Излизаме от магазина доволни, с желаните стоки в ръка.

Толкова красиво изработени мраморни статуи и инкрустации със полускъпоценни камъни върху мрамотни чинии, маси, стени и пана едва ли ще видя вече в живота си. Като знам колко е трудно и какво себеотрицание се иска от майсторите и като научих колко малко им се заплаща, пак се въщам към моето заключение - безропотни хора.
Това е постигнато с разделението в обществото на касти. Хора, обречени да работят груба работа с ръцете си, другите малко по-горе имат право да притежават и земя. Следват касти на умните; търговци, военни, висши чиновници и правителствени служители. Ако си роден сред първите 2-3 групи, не се и надявай на много. Естествено, вече нещата се модернизират, но единици са тези, които могат да се влеят сред висшите категории.

Сигурно още като се родят, индийците получават “наръчник по търговия. ” Героят на една индийска книга, която четох беше търговец, който се издига до високи постове, с цената на много компромиси. Когато приятелят му го попита съгласна ли е вярата ти с това, което правиш, търговецът отговори, че неща са различни. Едното е търговия и тя си има своите закони, задължителни за търговците, а другото е вяра, тя има други правила за други области от живота. Така е за индийците, чисто и ясно. Не се опитват да завоалират стремежът за просперитет с привидни извинения пред олтаря.

Движим се по шосето Делхи - Джайпур. То обещава да бъде аутострада, но в момента първите 50 км. са истински ад. От главното платно е останало малко асфалт в средата около разделителната линия. Огромни строителни камиони, триколки, полустрошени леки коли, наред с нови лъскави коли с висока проходимост са се размесили така, че почти не се разбира, кой в каква посока отива. Скоростта е около 40 км/ч и аз се чудя защо няма инциденти? Не се чуват и много клаксони, всеки мълчаливо се вмъква в първата празнина между превозните средства, напира кротко и търпеливо, докато тя стане по-широка. Във водовъртежа участват и мотори с по 2-3 пасажера. Жените са на втората седалка яхнали мотора като амазонки. Понякога между двамата пасажери е сгушено и едно дете. Изтръпвам като ги видя притиснати до гумите на някой голям камион. Те защо не се карат, защо не размахват ядно ръце и не свирят с клаксоните? Защото са индийци.

Покрай пътя се редят строителни машини, а сред тях продавачи на всичко - домашни потреби, мраморни фигури, цветя, плодове, закуски, украшения и безалкохолни напитки. Само ако се забави колата, те се втурват към прозорците с нещо за продаване.

В Индия има търпимост и към "нуждаещите" се, които си вземат по нещо от вякъде без плащане и разрешение, ако не ги видят.

От там ли е дошла една група от българското население, която държи бизнеса на “разносната” улична търговия?

За мене този хаос е смазващ, но за населението няма нищо обезпокоително. Трябва да се оцелява и всеки го прави както може, защо да се караме и да си пречим.

Полицията изобщо не се появява по шосетата, поне за 1100 км не я срещнахме. Опитайте се да си представите тази картина в друга държава. Това са индийците.

За такъв народ е бил Махатма Ганди. Можел е да гони целите си с гладуване само сред хрисими, не сред хищтни и озлобени хора.

Вървим из храмовете Лотъс темпъл и Суаминараян Акшардхам, заобиколени от индийски туристически групи. И до сега са пред очите ми индийските семейства. Стройните женски фигури са облечени в ярки сарита. Блузата представлява елече с къси ръкави и широко деколте, пртиснато към тялото. То свършва 6-7 см над талията. Под него се подава смуглата кожа на стройна индийска фигура, която пристъпва грациозно. Дълъг прозрачен шарф се завива около главата, раменете, слиза до талията и там със завои и гънки пада върху дългата пола. Чудесно, все едно, че си на балет. Не видях една раздърпана фигура, нито тук, нито в града и по шосетата. Даже и дебеланките не изглеждат много зле в тези дрехи.

За мъжете са отредени бели туники и бели панталони, ако не са се поевропейчили. Няколко деца със спретнати, хубави дрешки кротко вървят около родителите.
И до сега се чудя, като живеят толкова трудно и на тясно, като нямат и вода, как успяват да са чисти и спретанти? Не говоря за скитниците, те са във всички страни, само че тукашните приличат на мръсни скелети.

Около езерата, където всички спират да се освежат със свещената вода на храмовете е най-доброто място за снимка. С такава грация присядат на стълбите тези индийки, техните тъмни дълги ръце с мек елегантен жест посягат към водата. Няма напрежение, няма нетърпение. Това са индийките.

Видях ги и край пътя по полетата, завили глави с шарфове, да се предпазят от прах и слънце. Приведени, с мотики в ръце те копаят ритмично и неспирно, носят тежки товари, перат по реките, тичат след животните. Те са навсякъде. Да, това са индийките, в провинцията - 100 години назад от света.

Като си знаем българския стил на живот, като знаем, че и американските жени много често са платени с 30 % по-ниско от мъжете, едва ли мога да упрекна индийците, но сексуалното насилие на жените в семейството и извън него е нещо много повече. Защо тяхното общество десетилетия затваря очи. Трябваше да се стигне до големия скандал, завършил с убийството на една студентка, за да се решат най-после на публични протести в защита на жените.

Това, което не е за прощаване е експлоатацията на детския труд. За мене тук е най-неясният момент. Как майките са съгласни децата им работят тежка работа от най-ранна възраст, как са съгласни да ги превръщат в сексуални роби?

Много напреднали страни сега отказват да купуват стоки от индийски компании, които използват детски труд. Собствениците на предприятието, в което работих, направиха посещение на индийската компания за декоративна опаковъчна хартия, за да се убедят лично кой и при какви условия работи в нея. Едва тогава скилючиха договор с тях.


Индийците
не само са добри търговци, те са много добри компютърни специалисти, където най-после и жените навилзат. Обади се на някой компютърен сервиз, за справка или дистанционна техническа помощ, в 80% от случаите ще чуеш глас с напевен индийски акцент, много често женски.

Свързах се по телефона веднъж за дистанционна помощ от компютърната компанията НР, тук от Сиатъл. Отговори ми една млада индийка, компютърен техник в Делхи. След като отстранихме повредата под нейно ръководство, си поговорихме за моето скорошно посещение в Индия, после за нейното идване в Америка. Разделихме се почти като приятелки.
Не е новост за нас, че много компании, особено в здравеопазването, изпращат за обработка медицинската и търговската си информация в Индия. Много от нашите рентгенови снимки се разчитат в Индия.
Как да ги разбера тези хора, като там където съм откърмена не съм видяла това явление - добронамереност или примирение. Трябваше да обикалям света, за да разбера, че има и други отношения в обществото – такива, които не са базирани само на озлобление и мерак. В Индия има много повече гладни, жадни и бездомни, но сигурно те са ваксинирани против злото.

Разказах в друг материал за визитата ни в къщата на нашия шьофор. Няма пак да описвам как живеят. Иска ми се да споделя само задружността, с която се грижат за прехраната на голямото семейство - баба, 2 сина с 2 снахи и 4 внучета. Само синовете живеят и работят в Делхи като шьофьори. Голямата снаха е в селото постоянно, а малката прекарва зимата при мъжа си с дъщерята. Имат собствена къща и земя в селото, която ги прехранва, при скромни условия за преживяване. Децата им учат в селското училище. Всичко, за което може да мечтае един индиец от ниска класа е налице и те са толкова горди да ни покажат постигнатото.

Нашият шофьор не е допуснат да стане екскурзовод, макар вече да е научил цялата необходима информация за това. Не може да стане чиновник, защото е от по-долна класа, той има право да бъде работник. Друг да е, ще се топи от мъка, а той се радва на това, което има, защото другите нямат и него.

Ето дойдох най-после до обяснението. Индиецът се радва на това, което има, което е постигнал. Той не наднича в къщата на по-богатия със завистливи очи, обръща се назад към по-бедните и казва“ Аз бях ката вас, но съдбата и вярата ми помогнаха да получа за старанието си повече. Сега съм щастлив”

Ето на това учи религията Хинду.

“В доброто на другите лежи нащето собствено, а щастието на другите е и наше “

Това е завещал великия индийски гуру Pramukh Swami Maharaj.
Колко е прав този мислител, хората са по-добри когато са по-щастливи. Света би бил по-добър, ако имаше повече щастливи хора и по-малко, хора с незадоволени мечти. Моето най-голямо желание е да живея сред доволни хора, тогава се чуствам сигурана.

Какви са индйците ли? Добри хора, повечето от тях.

 

Щастливецът

Нарадвах се на хубави Мексикански морски гледки и свеж въздух, на тропически растения, на топла, кристално чиста вода и на грижливи ръце, които се грижеха за всичко. Изпълних ли желанията и целите си? Да. Постарах ли се да почина и най-вече да оставя и околните да си починат. Да, доволна съм от себе си. Ако успеем да се владеем, не само когато временно всичко ни е наред и по вкуса, животът ни ще е много по-лесен. Има такива хора, наричаме ги щастливци?
Щастливецът! За мене това има само едно измерение - хижа Алеко. Тази вълшебна за мене обител е в състояние да се сравнява успешно с всичките места, които съм посетила. Алеко, това са 50 години от моя живот. Там ходехме ние всички, за които планината е част от нашия живот. Студентите с еднодневка и скромния сандвич от сирене, лютеница, салам и пресен лук. По-късно омъжени, със семействата и с раниците, добре заредени с подкрепления. Още по-късно - отново двамата, защото пиленцата вече бяха отлетели и …отново с еднодневките.
  Пред очите ми се редят картини от моя живот, като се започне от детството и се стигне до летището и самолета, от чиито прозорец се мъчех да локализирам любимия кът. Обичам го през всички сезони, всеки момент от денонощоето.
 Зноят на августовските недели, когато събирахме боровинки по пистата над хижата. Изгарящите лъчи на слънцето съвсем не ни спираха. Толкова едри и вкусни и толкова много бяха тези дарове на природата тъкмо тук по стръмния склон. Нито наклона, нито горещината, нито еднодневките на гърбовете ни пречеха да пълзим от храст на храст. Приглушеният бръм на пчелите леко унасяше и допълваше спокойствието на неделните ни следобеди. Ръцете и устите ни ставаха тъмносини. Навръщане в рейса всеки знаеше, че сме имали късмет с боровонките.
Помните ли песните на щурците? Те имат различни изпълнения. През деня жужат равномерно и непрекъснато, като фон на всички останали звъци. Вечер те пеят, проточени носталгични песни, с които славят звездите на тъмния небосклон над Витоша и споделят чуствата си със сродните влюбени души.
А зимните вечери с озареният от луната Църни връх? Какви вечери, каква хубост! Склоновете на планината над хижата бяха неповторими, когато има луна. Черните борове се открояваха по блестящите писти, а някъде там горе мъждеше светлината на междинната станция на седалковия лифт. Излизахме да подишаме студения кристален въздъх, да чуем как снегът скърца под стъпките ни от студа, как вятърът, който се спуска от Платото, свири край боровете и да попеем, опряни на нечие здраво топло рамо. Хубави години, млади години. Не съжалявам че отминаха, не, радвам се че ги изживях и ги опазих в спомените си. В съзнанието ми изпъква един зимен преход на Платото. Доста късно стигнахме на хижа Алеко, когато всичко беше препълнено и нямаше никакви места за спане. Мислите, че се смутихме, ние трите приятелки, студентки по на 21-22 години? Нищо подобно, защо е младостта, ако не ни прави безстрашни. Какво е за нас да прекосим Платото, зимен преход за 2-3 ч със ски и раници на гърба? Докато стигнем равното се стъмни съвсем и на призрачното лунно осветление с песни и смях изминахме пътя до склона към хижите Бор, Родина и Тинтява. Там установихме, че най-високата от нас трите, милата Жени стъпва на ски за първи път. По равното не беше зле. Сложихме я по средата. Ако залитне напред се опре в мене, назад - в Ляля, но по наклона… Такова голямо падане не помня в цялата си биография… Хубаво поне, че писта и цялата планина бяха наши. Толкова бяхме заети, че не ни остана време да се страхуваме. Като най-после стигнахме до хижа Бор горяхме, пара се носеше около нас. Хижарът отвори, обезпокоен, кой ще го безпокой в този късен час. Постоя малко безмълвен и после ни попита “ Вашите майки знаят ли къде сте?
Всички вече спяха и ние след като вечеряхме и изпихме 2-3 топли билкови чая, се насочихме към таванската спалня. Празна, обширна и стъдена. Какво то това, ние имахме топлина за една седмица. Потанцувахме, попяхме и грохнахме уморени. На сутринта хората ни пооглеждаха любопитни, но кой се замисля, нали се бяхме налудували и нали съдбата беше с нас.
  Сега всички участници, които доживяхме да направим над 7 десетилетия имаме съвсем различни желания и възможности. Света стана достъпен за нас, заменихме рейсовете и лифтовете със самолети до нашите деца. Грижим се за внуците и се борим да бъдем силни и търпеливи да направим хора от тях в този мъчен свят. И те и ние виждаме много повече от света, но се питам имали в него място за звездите и луната? Заровени в екраните на компютри, таблети и умни телефони ,дали ще остане време на тях и на нас да се върнем към Щастливеца? Иска ми се да имам няколко снимки от старите времена, но вместо тях ще видите малко от Нуево Ваиарта, Мексико, с което започнах разказа.

Незабравимата красота на храма С. Акшардхам в Делхи

Ние сме в 21 век, строим невероятни сгради от бетон, стомана, алуминий и стъкло. Гоним се с облаците, състезаваме се с ветровете, рециклираме всичко, произвеждаме електрически ток с турбини по покривите на небостъргачите и правим висящи градини по външните им стени. Реализираме все по-смели проекти на сгради, защото нивото на техниката вече позволява осъществяване на нашите смели мечти.
Видях тези дни в списанието Тайм един проект  за модернизиране на градски площад в Сингапур. Наред с другите чудати постройки, се конструират десеттина изкуствени дървата. В огромни стоманени мрежести фунии, някои с височина до 180 метра, са посадени увивни растения. За кратък срок те ще покрият стоманените пръчки и техните широки зелени чадъри ще хвърлят сянка на целия площад. В едно от “дърветета” ще има и кафене. Така трябва да бъде, ще гледаме напред.
По света има толкова много стари красиви сгради в архитектурните стилове на отминалите цивилизации от близкия изток, средиземноморието, азиатските страни и централна Америка. Кой и защо ще трябва да повтаря това, което вече е създадено?
С подобни мисли започваме нашите посещения на индийски храмове и музеи. За първи път ни се случи обратното, някой беше дръзнал да направи миналото настоще.
  Ние сме пред храма Суаминарайан Акшардхан, който е завършен 2005-та година. Ако не бяхме прочели и чули, нямаше да повярваме на видяното. Swaminarayan Akshardham е името на невероятния културен паметник в Ню Делхи. То означава вечната къща на Bhagwan Swaminarayam, индийски гуру. Той е живял през 18-ти век, бил е духовен водач и защитник на безправните хора в Индия. Той прокламирал въздържане от всички човешки слабости и вегетарианство, като защитна мярка за опазване на животните. Над 2 милиона последователи са споделяли неговата философия. В зряла възраст създава BASP. Това е религиозата организация с благородни цели, която обединява и сега неговите последователи в Индия и по света.
Настящият духовен глава на BASP - Pramukh Swami Maharaj е убеден последовател на С. Аксшхардхан. Благодарение на изключителна си интелегентност и всеотдайност към каузата на организацията, на 28 г той става неин президент. С дълбока убеденост в правотата на своите идей Pramukh Swami Maharaj, обикаля страната, за да разпросртанява индийската култура и традиции. Посетил е 15000 града и е написал над 500 000 писма до свои последователи. Негова е заслугата за популяризиране на BASP по света. Неговото мото е: “В доброто на другите лежи нащето собствено, а щастието на другите е и наше “. Най-голямото му постижение е построяването на хиндуиския храм Swaminarayan Akshardhaм. 30 годишнта борба на този духовен вдъхновител и организатор довеждат до изграждане на великолепеня културен паметник. Аз бих си позволила да го нарека Индийската Ватикана, защото там се развива огромна културна и благотворителна дейност. Благородната цел за създаването на такъв изключителен храм е да се увековечат за винаги изкуството, архитектурата, знанията, мъдростта, традициите и духът на Индия от последните 10 000 години.



  На 17 декември 2007 г храмът е провъзгласен от Гинес за най-големият всестранен хинду комплекс в света.
Има доста хора пред високата черна ограда от ковано желязо, Вратата, още по-висока, се отваря наполовин, за да ограничи броя на влизащите хора в храма. След много грижлива проверка за оръжие ни пускат вътре, само с фотоапарат и малка чантичка за лични вещи. Излизаме от приемната и…Дали машината на времето ни върна назад, или миналото се премести напред? Ние трепетните туристи, занемяли и невярващи се изправяме пред невероятно творение на човешкия дух, знания и талант. Как да вярваш, като пред очите ти се издига 41 метрова бяла мраморна сграда, стъпила на основа от 1007 кв. метра. Тя е биколена от 234 колони, и е покрита с 9 купола. Всичко това от основата до върха е потънало в резба и е ново-новеничко! Основата на външните стени, наречени Мандовар, с дължина 312м. , са опасани от сулпторите на 148 слона в естествена големина. Нито една фигура не се повтаря и всяка изразява нещо. За да се обогати впечетлението, са добавени още 125 човешки и 45 фигури на животни, растения и различни символични предмети, свързани с индийския бит. За нейното изграждане са използвани над 4,200 издялани камъка. Мандовар е най-сложно изваяната мраморна резба, в такива мащаби, която е създадена през последните 800 години в Индия. Нямам думи да опиша прецизността и изяществото на резбата върху мрамора и това важи за всяка каменна резба, изваяна в този храм. На второ ниво, след обширна мраморна тераса се издигат високите стени, обшити с 2 богати ленти от каменни човешки фигури, отново естествена големина. Тъй като всичко е направено само преди 4-5 години, мраморните фигури искрят на слънцето и създават впечетление, че се намираш във вълшебен свят. Съгласно заветите на святия мъж Йогиджи Махарадж на бреговете на река Ямуна трябвало да се вдигне невиждан храм. Той трябвало да има 4 врати. Има ги и то какви. Наричат ги Вратите на пауните, които са символ на радост и красота. Плетениците са полкова богати, толкова много орнаменти се разминават, че ми е трудно да разбера къде свършва едната и започва другата птица. Казаха ни, че има общо 869 стилизирани пауна. На двете челни части на вратите Маyur Dwars, аз лично преброих 36 от тях. Тук не са важни цифрите, ако ви товаря с тях, което не обичам много, то е за да ви покажа индийските мащаби.
 От двете страни на вратите са разположени по две токлова красиви композиции, че и сега като ги гледам на снимката се чудя, аз видях ли всичко, оцених ли го, нарадвах ли се достатъчно. Централните фигури на божества са толкова изящни, всяка балерина ще им завиди. Гирлянди, слончета, още танцорки, неизброими детаили - необхватно богатство. Интересно, нито веднъж не ми дойде на ум думата натруфеност, защо?
9 купола на покрива, толкова е видял в мечтите си и е завещал на строителите, великият Йогиджи Махарадж. Гледам ги отдолу и отдалече и си мисля, те са толкова добре композирани, че нищо повече не може да се поиска. Разположени са на различно ниво и това допълва усещането за завършеност и съвършенство. Приличат на белите блестящи облаци над тях. Мисля си, че ако имах повече време да наблюдавам, сигурно бих намерила сходство във формите.
  Мраморният храм е обиколен от величествена двуетажна ограда от червен пясъчник, с няколко кули, дълга 2 км. Широка алея, оградена от 10 дъговидно  разположени врати, води до информационния център. Вратите посрещат поклонниците и предават послание за свободомислието на Санатан Дхарма във великата книга Риг Веда “Нека благородните мисли идват към нас от всички страни“. Пауни красят арките на вратите, а под тях се спускат завеси от вода, която трябва да успокои напрежението и измие тежките мисли на посетителите, за да ги подготви за двата Културни оазиса - модерния и античния.
Преди да съм потънала в спомените за очарователата красота на централния храм да отдам почит на двата по-малки, чиито външни стени са толкова отрупани със скулптори и още много орнаменти, че ми е невъзможно да ги опиша. В едната е Информационният център. Препълнен е с религиозни материали, исторически книги и фотоси, което не се вързва много с вътрешната архитектура на залата. Поне аз се разсейвах от изложеното и не можах да им отделя много внимание.
След като обиколихме няколко пъти храмовете отвън, неспособни да се откъснем, най-накрая се насочихме към просторно стълбище, което води в централния корпус. В този горещ ден изкачването би ни затруднило, ако очите ни не бяха вперени в голямата позлатена статуя на Бхагуан Суаминарайан и групата негови последователи. Те се виждат още от средата на стълбите, сякаш те притеглят. Целият алков е потънал в позлатени колони, гирлянди и различни орнаменти. Контрастира единствено малахитовият фон зад гърба на божествения гуро и малахитовият под. Това неизброимо изобилие на позлатени форми се събира в центъра на голям купол и се концентрира в още по-златен кръг с богат полюлей. Единственото, което успокоява погледа за малко е гълабовият цвят, в който са вписани всички тези елементи. И сега, като си спомня, усещам чуство на възхищение и на задушаване. Само снимка може да ви покаже какво имам пред вид с тези приказки.
Продължихме обиколката с очи замаяни от силата, способностите и фантазията на човешкото същество, способно да сътвори такива небивали неща. Последваха високи колони, които подпират куполите. Целите покрити в малки статуи и колонки, или плетеници, с богати капители. За таваните на капителите не смея да говоря. На централният са изваяни повече от 100 различни по големина и поза танциорки, разположени концентрично. Предстваяе ли си как се издялва това в мрамора, и как се поставят тези тежести на местата си с такава точност? Вървяхме напред, назад, въздишахме, занемели, докато най-после нашият водач не ни извади от нашия екстаз.
Последва музей, в който с картини и скулптори се описва живота на Багхагуан Суаминарайан. 11- годишният младеж посветил 7 години от живота си на посещение на свети места и проповеди. Той изминал 12 000 км от Хималаите до бреговете на океана.
 Бронзова статуя, която символизира младият аплостол е изправена пред голям музикален фонтан, заобиколен от множество пейки, а зад него е зала за обучение с огромен екран - Зала на ценностите. Тук посетителите се учат на това, което се нарича морални ценности. Филмират се моменти от живота на велики индийски проповедници. Показват 40 минутен филм, който е посветен само на живота на великия гуру.
Отново сме навън, този път се разхождаме в 8-листната структира на лотос. Всеки лист е посветен на знаменит индийски мислител. Цитати от тяхните учения са изложени в мраморни рамки около иконостасите във всеки лист. Композицията е посветена на великия мислител Йогихридай Камал, който е вдъхновител на Суаминарайан.
Остава ни да обиколим фонтаните, единият пред централния корпус, за да може великолепният мраморен храм да се слее с огледалния си образ, а другия пеещият, е пред Изложбената зала. Вечер огромният фонтан се осветява и се разнася музика. Жалко до там не можахме да стигнем.
Последното послание, което ни изпраща този огромен комплекс е Градината на културата. На голяма площ, покрита с трева, камъни и различни културни насаждения, са пръснати 28 бронзови статуи на деца-герои, прославени войни, мислители и хора, които са допринесли за развитието на Индия. Вдъхновени от патриотични и човеколюбиви чуства всичките те са пример за подражание на посетителите.
Културният комплекс Акшардхан е разположен на обща площ от 400 декара. Освен трите храма, различните зали, сервизни помещения и богатата ограда там са пръснати фонтани, мостове, езера, цветни и тревни площи и гора с над 200 дървета.
Много сложна материя се оказа този храм. Непозната религия, непознати изразни средства, език и нрави. От където и да започна все съм в капан. Отгоре на всичко в храма бяхме заобиколени от толкова много индийци, хора с различен език, нрави и външно оформление. Искаше ни се да знаем какво говорят и мислят, но останахме чужди. Те бяха тези, за които е направено всичко тук, за тях бяха посланията на великите индийски мислители. Техните фигури се вписваха великолепно в това място. За да ги разберем ни трябваха години. За сега само се прекланяхме пред тяхната велика култура и човечност.
Представете си, всичко е сътворено за 4 години доброволен труд. Тук мащабите са огромни, за извайването на 300,000 каменни блокове, от които са направени всички резби са използвани 300 милиона часа човешки доброволен труд…А за самите сгради, а за градините, оградите? Дава ли ви това идея на какво са способни хората, изповядващи хинду. Ето за какво трябва да говоря аз, за хората, за индийците, дарени с толкова себеотдаване, непритенциозност и помирение до мазохизъм. Това за мене е отделна тема. Тя има специално място в моето съзнание и искам да й отделя повече време.

Mисли

Не знам как е при другите, но в мене с възрастта се появи едно нарастващо безразличие към хората, което искам да споделя с моите невидими и мълчаливи събеседници.
Като погледна назад си давам сметка, че така съм се пазила цял живот от разрушителната сила на омразата. Отдалечавала съм се от тези, които не харесвам, преди да станат сериозан дразнител за мене. Ако не мога да го осъществя физически, то поне духовно. Въоражавала съм се с две чуства - безразличие и неуважение към тях. Девизът на Хък Фин, героят на Марк Твен “ Ожесточавай се” е разрушителен за мене. Много малък брой близки са останали извън класацията ми. За тях важи друго - всеотдайност и търпимост до колкото е възможно.
Една от моите най-мили приятелки, Милка, имаше израза “ Нямам време за простаци”. Тя беше интелигентна, кротката, тиха и трудолюбива жена, която постигна много в живота. Гласът и погледът й галеха. Такива хора са лесна жертва на грубостта, и този необичаен за нея израз сигурно беше нейното разтоварване. Възприех го и ми помага много. Той е алтернативата, когато нищо друго не ти остава - затваряш душата и очите си.
  Предварително знам човеколюбивите цитати, които се очакват, при подобно излияние. Вярвайти ми, инвестирала съм сили, чуства и труд в много връзки с различни хора и не случайно съм дръзнала да правя подобни заключения. Мисля, че за да ги направиш, трябва да си поживял доста и видял много, да обичаш живота и да търсиш път да го изживееш по свой вкус, без да ангажираш хората, с които не си хармонираш.
Наблюденията ми върху отношенията между американците напълно потвърдиха моите изводи. Те са винаги любезни, усмихнати и готови да правят малките услуги, които се изискват от едно добре организирано човешко общество. Стоят далече от конфликтни връзки, даже и с най-близки хора. Аз не мога да достигна чак до това “съвършенство”, макар да си обещавам, може би някой ден….

Пак тя, обичта към морето

Разказах ви за някои от незабравимите лудории на младостта ни по Черноморието, но аз още не съм свършила с моретата. Сега си давам сметка, че нашите пътувания из Европа от 1972 г до 1978 г ни позволиха макар и за малко да поплуваме в Адриатическо море край Харватско по пътя към Италия и в Мраморно и Егейско море край Турция и Гърция.
  Средиземно море беше нашето море-мечта. Като дете си го представях синьо, топло и спокойно, цялото обиколено от портокалови гори. По бреговете му виждах да се разхождат красиви и щастливи хора - рая, нали. Всичко недостъпно е привлекатеклно. Имахме щастието да отидем няколко пъти в Италия.
През 1972 г излезнахме за първи път на запад от българската граница с кола и попаднахме в съвсем различен свят. С нашите приятели Катя и Веско бяхме обаяни не само от природата на топлия италиянски юг. Впечетляваха ни хубаво уредените градове, чудесните шосета, да не говорим за магазините, ресторантите, хотелите и къмпингите. Видяхме за първи път уважение и респект към купувачите.
Още финикийците са открили, като са въвели употребата на пари, че ще получат повече от клиента, ако го уважат. В нашия бивш недружелюбен социалистически свят, пазаруването беше нещо като изпитание за купувача. Той не можеше открито да признае, че иска да си избере стоката и да направи този “грях” да получи май-много за своите пари. Дотолкова бяхме неподготвени и поласкани от вниманието на италианските търговци, че в началото няколко пъти излизахме от магазини с покупки, които изобщо не ни трябваха. Гледахме смаяни хубавите дамски облекла, обувки и украшения, радвахме се на многото домашни пособия, за които не сме и мечтали. Всичко от хубаво по-хубаво, но не и за нас. Ние бяхме хората от другия свят, за нас нямаше шанс скоро да живеем по западен маниер, но бяхме доволни да “вкусим” макар и за малко живота на свободния свят.
Чудя се що за сила и морал са тези на управляващите и преди и сега. Да намериш всички позволени и непозволени средства, да ги облечеш в закони, които да опазват правото на сладък живот само на 1-2% от населението. И още по-странното е, че законите така хубавичко са оплели останалите, че те сами се контролират и ограничават. За закона остава да се грижи само за престъпниците и хората с психически проблеми. Ако някой от добрите хора дръзне да наруши правилата на играта, той веднага се причислява в проблемните групи.
Лимитираните средства, с които разполагахме ни позволяваха да спим предимно в къмпинзи. По същата причина се опитахме за по-малко време да видим много неща. Преди да стигнем в Рим. нашата програма включваше посещения във Венеция, Верона, Милано и Флоренция, а след Рим трябваше да видим Неапол, Помпей, Везувий, Пиза, Генуа и…и. Не се очаква сега след 40 г да опиша видяното. Единственото, което и до сега топли душата ми и сигурно тези на Станчо, Катя и Веско е преклонение пред изкуството и пред вечността на човешкия гении. Завиждам на всички народи, чиято съдба ги е дарила с толкова богато духовно наследство. Прекланям им се, че са го опазили.
Вечният град - Рим . Ако трябва да избера три града в Европа те са Рим, Париж и Лондон, но обичта ми си остава за Рим. Нещо като първата любов. Под топлите грижи на наши италиански приятели изкарахме няколко активни дни в обиколки на паметниците, площадите, галериите и градините на Рим и Ватикана, които “нито един турист, който се уважава не трябва да пропусне“. Наслаждавахме се на италианската кухня, представена ни от домакинята по най-сполучливия начин. Порадвахме се на великолепното италианско кафе и след 10 дни потеглихме отново.
Скоростните шосета лесно ни доведоха до следващото съзвездие от желани градове. За няколко дни пред изумените ни очи се разстла хубостта на Неапол и страхотията на Помпей. Преклонихме се на безмилостния Везувии. Спомням си, че ни беше токлова топло сред напечените улици, че накрая жадувахме за хлад и покой. Той се появи наскоро - Соренто и морето. Отново до водата, до прохладата. Отново ласките на вълните. От Соренто взехме корабче до Капри. Сигурно никога няма да видя вече по-синя вода и толкова много хубави морски гледки. На път за там нашата приятелка, Катя се чустваше много зле от морската болест и заяви, че няма да стъпи повече на този кораб. Тогава Веско, съпругът й, човек с великолепно чуство за хумор я попита какво е наумила, дали иска да става “невъзвращенка” и да си живее в Капри за винаги, защото изборът й би бил добър. Въпросът дойде така на място, че големият смях разсея симптомите на морската болест. Отделихме малко време за Соренто и бреговете наоколо, утешавайки се, че ще ни се отдаде и друга възможност.
През 1978 г семейно обиколихме италианската и френската ривиера. Посетихме няколко плажа, за да се убедим, че французите не само нямат хубави пясъчни плажове в този район, но са лишени и от великолепните цветни градини на италианците. Не напразно преди да напуснем Италия прочетохме надпис “ Тук свършва италианската ривиера и цветята”. Каменистият бряг след границата ни убеди в правотата на изявлението. Чак в Кан и Ница човек можеше да се почуства на плаж. Да си призная, нека пак да отида на тези брегове, ще преживея щастливо на френската Ривиера и без пясък.
По време на същото пътуване дойде ред и на Португалия. Имахме много малко време за плажа и ледените води на Атлантическия океан, но сърцето не ни даде да ги отминем. Нашите цели тогава бяха градове, галери, изложби и архитектурни паметниц, защото показвахме западно-европейското изкуство на дъщеря ни, тинейджър, който учеше в Художествената гимназия. Чуствахме се уморени, бяхме пресекли вече половината южно-европейски странии и бяхме зажъдняли за по-дълга спирка. Трябваше да се отпуснем някъде, да се потопим в морето и да се отървем малко от затворено пространство на колата. Намерихме всичко на френския бряг, край Бискайски залив. Макар, че водата беше много мътна, но поне топла, прекарахме цялата сутрин в плуване и игра с вълните. Разходихме се, попекохме се, преспахме и на сутринта с пресни сили поехме по нашия маршрут.
По време на нашето пребиваване из Португалия не мислехме, че в бъдеще ще се радваме на далече по-приятни срещи с Атлантическия океан. Случи се, отидохме в Ангола, в град Бенгела на брега на Атлантика. За разлика от Мозамбик, този път живеехме на западния бряг на Африка и бяхме дарени с безкрайната красота на залезите. Радвахме се на тези божествени спектакли всяка вечер, когато не беше облачно. Оставаше само да изберем откъде да гледаме, от балкона, или от нашия плаж, само на 200 м от жилището ни.
Може би защото живеехме в по-малък град, или защото бяхме за втори път в Африка, адаптирани към езика и хората там, но имахме повече време за контакти с природата на този континент. Всяка събота и неделя прекарвахме по плажовете. Имахме няколко възможности и въпреки, че бяхме 2-3 г. там, не ни омръзна. Какво ли не опитахме. Имаше моменти, когато морската вода беше по-топла от въздуха. За да се разхладим, се гмуркахме към дъното и търсехме по-хладни водни слоеве. Или намирахме студени течения, нареждахме се в редица по протежение на хладната струя и плувахме докато се охладим и уморим.
Опитвахме си късмета с риболов, но и там покрай анголските брегове пълни с риба нашето семейство на несръчни рибари, успяваше да улови само 2-3 . Това не е лесно, всички рибари се чудеха как го “постигаме“. Не се притеснявахме, нашите приятели Васко и Петър ни хранеха добре, имаше и за подаряване.

Една вечер отидохме в залива на съседния град Лобито, поканени от собственик на яхта да ловим по-едри риби - щпаги. Те са около 1 м дълги, тънки сребърни с продълговати глави и дълга редица остри иглести зъби. Да не им паднеш в устата. Като ги издърпваха от водата се премятаха и кривяха във въздуха, да не си им насреща. Нашият домакин доста се безпокоеше шпагите да не ме наранят. Изглежда, че аз приложих пак същата техника, да държа въдицата във водата, но да я пазя далече от рибите…Представете си още от 70-те години аз съм “опазвала” рибите от безогледното ухищожение само че, не съм го осмисляла. Нещо като сегашните богати собственици на яхти, половин ден обикалят океана, уловят някоя голяма риба, снимат се и я пуснат на свобода. Дали не я целуват от умиление? А какво да кажем за наранената й уста? При мене поне нямаше такива фалове.
Понеже съм описвала приключенията ни на Зеления остров, сред Великия коралов риф на Австралия и Мексико край остров Козумел на Карибско море в моите книги, не смея да повтарям, но и те са в моята златна морска колекция. Сега, когато живеем на 10 мин от морето и ходим най-редовно можем само да го съзерцаваме. Не ни и хрумва да ловим риби и раци, с което се забавляват много местни жители. Чудя се какво е имала природата против нас, защо държи толкова студена водата на целия наш западно-американски бряг? Толкова живописни пейзажи могат да се наблюдават, хубави плажове има достатъчно, но какво да правим на тях? На юг хората могат да си направят басеин на брега и да плуват, но тук за 2 м. в годината, когато температурите едва достигат 26-28град. С не си струва. Сега се изхитрихме, лежим на пясъка препичаме се като чирузи, сядаме в колата и право на закрития басеин на спортния клуб до нас. Седим във водата, докато поемем и последната загубена капка вода.
На пролет се каним да ходим отново в Мексико, Нуево Вайарта, където да прекараме с внука 2 седмици. Нищо не е ново за нас там, но курортът е хубав и добре организиран. Създадени са толкова много интересни неща, че докато минеш през всяко забавление и дните са изтекли. Няма защо да ходиш много-много из градчето и да си търсиш белята в срещи с наркотрафикантите, ако изобщо ги има в този район. В обширен добре ограден и охраняван терен са построени около 10 многоетажни хотела с всички добавки, които могат да привличат клиенти. Конкуренцията е наоколо и прави възможно всичко. Десетките курортни комплекси са наредени като огърлица край морския бряг. В нашия курорт има изкуствена река, която обикаля около парка и 6-те басеина. Водата се движи от мощни помпи. Курортистите, седнали в големи полиетиленови пояси се придвижват бавно по течението. На друга, по-истинска река можеш да караш каяк, или да се качиш на малка яхта и да стигнеш до големи също изкуствени езера. Видях как ги правят. Покриват с плътен черен полиетилен добре валираното легло на бъдещото езерото или реката и ги пълнят с вода. Никакви цименти, шлюзи и пр. Лесно и евтино. За малките курортисти и останалите има малко шарено влакче, което транспортира гостите до различни точки на курортното селище. Собствениците на тези комплекси са до толкова увлечени в старанието си да спечелят гости, че и на балконите на сградите, от слънчевата страна има квадтатни басеинчета 2 х 3 м., където можеш да седнеш и да се разхлаждаш. Няма и съмнение кой най-дълго престояваше там - нашият Лио. Само детските филми можеха да го извадят от водата доброволно. Смятам,че и сега ще е същото.
Курортът Майан Палас е на брега на Морето на Кортес, което е спокойно и топло, но в тези води не само хората се чустват прекрасно. Добрите майки-акули идват в неговите приятелски простори да отглеждат рожбите си. Затова и ние както повечето хора предпочитаме да плуваме в басеините.
Снимки на залези по морето на Кортез? Прекрасни! Имаме пълна колекция изгледи, направени по всички точки на този морски бряг - Мазатлан, Кабо Сан Лукас, Порто Вайарта и Нуево Вайарта.
Тъй като съм на “вълна” Тих океан трябва да добавя и Хавай. Та това е на втората страница от книгата на моите детски мечти. Хавайското море с хавайската музика. Има само едно непредвидено отклонение. Хавайците не се точно каквито ги описваха моите мечти. Те са нисички, набитички, малко по-късокраки от изящните същества на моето детско воображение. Вярно е като танцуват, сякаш плуват, но в танците им има доста еротика, което още отсъстваше от спектъра на ранното ми юношество.
Не е моя заслуга фактът, че бяхме в Кауа-й, най-зеления от хавайските острови, но определено заслужаваме похвала за най-дълъг престой на плажа и във водата. След закуска поемахме към набелязаното място и прекарвахме там до вечеря, като се изключи краткия превоз през този малък остров.
Напоследък все по-често може да се срещне в пресата оригиналното хавайско име на острова. Хареса ми тази идея, затова ще го използвам в разказа - Кауа-й, вместо Кауай.
Макар,че бяхме на острова 3 пъти около 2000 г и спомените ми са доста избледнели ще добавя няколко реда за красотите на този земен кът. Много филми са заснети на неговата територия, която е букет от красиви планини и океански брегове. Даже и всеизвестният Джурасик парк е правен тук. Не бяхме виждали ваканция на море от 3 г и представете си нашата радост да се окажем на най-красивия от Хавайските острови. Планини, изграждани с хилядолетия от вулканичната активност. Едва ли скулптор би могъл да създаде толкова необичайна планинска гледка. Гледахме с невярващи очи 700-1000м дълбоки каньони, чиито планински склонове бяха накъдрени като гиганска пола от солей, разстлана от хребетите до дъното на каньона. А цветовете? Дървета, храсти, треви и мъхове бяха оцветени в цялата зелена, кафява и жълта гама. Даже скалите не бяха само един цвят. Те се състезаваха с растителността. В някои моменти не бяхме сигурни дали дадено петно в пейзажа е храст или скала, толкова шарени бяха. От всичко най-необичайни бяха мащабите. Представете си високи плисирани склонове, започващи със силно назъбени хребети, които се спускат направо в морето. Даже вълните бяха очаровани и с огромен ентусиазъм и сила се разбиваха в крайбрежните скали. И цялата тази гледка за нас и още вероятно 1-2 милиона щастливици?
Признавам си, Кауа-й е първото природно чудо, което надмина многкратно моите детски мечти. Аз мисля в цветове и звуци, така и сънувам, затова не всичко от действителността е достатъчно богато за мене.
Може и да не повярвате, но има и такива компании, които не плащат много големи заплати, но предлагат добри бенефити и с това задържат служителите си. Такава беше и компанията, в която работих няколко години. Нейната собственица беше една млада, умна и много добре възпитана японка. Тя беше започнала бизнеса веднага след колежа и за 10 г, когато аз отидох там, вече беше милионерка. Някой хора се развалят от парите, но тя не беше в тази група. По японски маниер тя поддържаше много приятелски отнишения със служителите си и за повечето от тях, те бяха взаимни. Подаръците за Коледа и рожденните им дни и посещения по ресторанти при различни случай бяха редовно явление в компанията.
Мене ме привличаха ежегодините едноседмични, платени посещения в Хавай. Като казвам платени ще трябва да уточня : път, хотел, кола на рента, гудбай - парти в скъп рестотант и….400 долара за напитки. Разбира се, че с това тя намалява данъците си, но аз вече съм тук толкова години и не съм чула много хора да го правят. Напротив всеки долар, който се насочи към служителите им ги прави все по нещастни. Ще чуете често израза “ Аз работя за моите служители.” А какво те изработват за работодателя? Това е за друг разказ, не искам да си развалям настроението.
Бяхме настанени в 3 стайни апартаменти по 2-ма в стая - семейни, или приятели. Нашите морски преживявания започваха с отваряне на очи. Пред балкона, където закусвахме беше морето. През нощта то много звучно ни напомняше за своето присъствие. Близостта до водата предлагаше забавления, защото морските обитатели там все още не се страхуваха от нас хората. Бяха научили, че нашата храна макар и неекологична и вредна за тях е много вкусна и пада от небето, т.е. балконите. Въпреки забраните да храним риби и животни, ние всички трупахме по малко грехове. След закуска поемахме на някъде, заредили чанти със сокове и сандвичи. Седемте дена се изнизваха като един миг и ние се връщахме от Кауа-й по-добри, отколкото бяхме отишли.
Чудя се след като мислено обиколих европейския бряг и двата океана около Америка, какво остана? Да, само водите край Аляска. Знам, че те са великолепни, бяхме с кораб на екскурзия там, но са много студени. Малко съм недоволна от тях, защото те охлаждат океана чак до Сиатъл и по надолу, а вие знаете, ние хората винаги “дърпаме чергата” към себе си.
Не съм сигурна, че мога да предложа  хубави снимки от нашия ранен туристически период на цветната фотографиа на филми, но след 2001 имаме много дигитални. Дано ви се харесат. Не ги надписвам, продължавам да мисля, че не е важно коя снимка, къде е направена, важно е атмосферата, доколкото сме я хванали.