Средата на април

                                                      

 

               Дали тази година покрай всичките политически бъркотии  пролетта не смее да дойде?               Не може да бъде!  Нейна милост трябва да знае, че това което много липсва на                             нещастните и бедстващите е слънцето и малкото топлинка. Природата решава, а ние                  знаем, че много неща помагат на страдащите, подадената ръката за помощ и                                  загриженият глас,  една  уютна стая, даже една топла супа. А тя, пролетта се бави и                    никак не мисли, че когато хората  по света се карат и убиват, потърпевшите най-много               се нуждаят от новата слънчева утрин. Очакват я, свили рамене, стегнали шал около                      врата си, закопчали  зимното палто.

Всичко иска търпение и ето, най-накрая  пролетта дойде с целия разкош на пробудената природа. Не знам дали да се чуствам виновна, че на много хора в този свят тя не носи мир и сигурност. Не знам дали имам право да се радвам,  но изглежда оптимизмът е нещо дълбоко внедрено в нашите души, което ни помага да оцелеем и да се радваме на това, което имаме в момента.

 Спомням си в Мелбърн поляната пред Мемориала на загиналите австралиици през Първата световна война. На пролет тя се покрива с червени макове. Те са същите като тези, които някога са цъфнали по бойните полета на Европейските страни, след подписване на примирието.  Тя, Природата ни подсказва, че когато лошото отмине трябва да гледаме напред. Какво по силно въздействие може да се очаква от това на алените макове, покрили безименните гробове на хиляди убити.

Да се научим от философията на Природата,  да се надяваме, да се радваме  на момента и да търсим оптимистичното в живота. С такива мисли поех към парка Дискъвъри, Сиатъл. 

Да ви представя  преди това мои любимци. Люляците Боб, Джени и климатиса Кати.  Те носят имената на дарителите - съседи, които са благодарни, че приютихме техните бездомни храстчета преди години. Посадихме люляците пред оградата, на най-слънчевото място.

                                       

Средата на април е чудесно време за разходка. Излезнах от колата и потънах в друг, радостен свят  на слънце и свежи пролетни листенца, покрили черните стебла на огромните дървета. Истински разкош, огледах се и видях  радостните хора, обаяни от тази симфония на цветовете. На където се обърнеш виждаш цъфнали дървета храсти и цветя, а някъде зад тях блести огрян от слънцето нашият залив - Пюджет Саунд.

    

                                                                              

                                                   

        

Къде съм била до сега? Десет години обикалям с внука Сиатъл с всичките му градинки и паркове, защо не споделих тази красота с хората? Един куп държави обиколих, снимах цветя и дървета от Аляска до Аржентина, а за нашия хубав Дискъвъри парк – нито дума.

Дойде моментът и аз ще оставя на снимките да ви разкажат  колко е важна Пролетта за нас хората. При това не само като климатично явление, а много повече като духовен стимул.

 Обхваната от този пролетен ентусиазъм, минах по улици  с много японски вишни и ги удостоих с вниманието да се покажат  на Фейсбук. Нали сега това е мястото на всички изяви и контакти, предимно за хората със свободно време.  Сигурна съм, дървенцата са поласкани, че ги харесват.

                                                          

                                        

 Първо се насочвам към Индианския център. Теренът на парка е техен и затова тук се издига културният им дом - Зорница. Естествено, всичко подсказва за героичните минали години на битки и ловуване. Внушителната сграда има смесени функции, тук се провеждат различни културни събития, свадби и веселби. Слава Богу, че обществеността се възпротиви   на индианците  да  превърнат центъра в казино, затова все още се радваме на тяхните  картини и тотеми.

                                                                    

                                                                                                      

                                                              

           Въпреки  че е събота, един индиански художник работи върху своето творение. Неговият много колоритен тотем скоро ще се издигне пред  центъра Зорница. Самата сграда отвън и вътре е разкрасена с индиански картини и дърворезби. Всяка пролет тук се провеждат индиански тържества, на които нищо не липсва, традиционни танци, богато украсени костюми и много трапези.

                                                            

 Продължих по хълма, от където се вижда заливът и Олимпииските планини от другата страна. Асфалтът се промъква през висока гора. Сигурна съм, че някои от огромните дървета са видяли как живеят прадедите на сегашните индианци. За щастие съвсем на време този хълм, обърнал широки поляни към залива, е обявен за националин парк. Поддържа се старателно от Общината и грижливо се опазва от посетителите. Често ще видите някой  доброжелател да чисти бурените и да окопава градинките.

По време на Втората световна война на хълма се настаняват военните. Появяват се постройките на „началниците и изпълнителите”, но за моя и всеобща радост пари не са липсвали, къщите изглеждат добре, а за тези под земята аз не знам. За толкова години от тогава всичко е опазено, но не разкрива предназначението на сградите.

                                                      

Хълмът е осеян с красиви кътчета, оформени от  групички различни дървета. Къпиновите храсти още не са се разлудяли и отвсякъде мога да се наслаждавам на морския залив. Откритото пространство е толкова широко, че хората не се усещат. Тревата е зелена, мека, приканваща и повечето деца тичат наоколо боси. Най-голяма е радостта на малките, които могат на воля да си пълзят, до опитат тук там кое се яде и кое боде, когато малките пръсчета го натиснат. Е, ако някоя мравка или червейче им пресече пътя, толкова по-добре. Тук майките не се вманиячават.

                                                                   

                                                            

 Обиколих  и квартала, където знам че има хубави градинки пред къщите, цъфнали магнолии и рододендрони. Изборът е безкраен, но аз избрах най-пленителните за мене.

      

            

                                         

Не е ли всемогъща тази Природа, която знае точно с какво да ни насърчи и зарадва. Неповторима красота!

 Да ѝ благодарим и да се поучим как ние да създаваме хубост и радост. Ех, че е хубав април! Месецът на надеждата, ако можеше да го превърнем  и в месец на доброто за страдащите?  Да се надяваме...

Честита баба Марта, мили приятели

Днес е 1-ви Март, ден  който ние българите сме посветили на здрявето. Имало е години, когато хората си пожелавали да са бели, с червени бузки и червени усни като рози. И до сега за нас това са уникалните български символи на здраве.

 Мечтая да срещам по улиците хора със светнали очи, бели, розови, доволни и щастливи. Пожелавам на всички от все сърце  много хубави моменти, усмивки постояннна активност и задоволство от направеното.

Моите снимки нямат много бяло и червено,  но поне са цветя

Дълго мълчах потресена

          


                                                                                                                                       

Някой хора преминават жизнения си път како туристи, не се спират за дълго никъде и не се ангажират с нищо сериозно. Такива личности  не остават  след себе си нищо значимо, нито веществено, нито духовно. Единственото, с което се запомнят е тяхната несериозност. Едва ли ще се сетя  за някое име, защото имам наследствена неприязън към подобни индивиди.

На другия полюс са хората, за един от които най-после се реших да говоря, за  да споделя болката си за него. Почти половин година, раната ми е много болезнена. В този период минах през две сериозни операции, отминах и забравих, но загубата на моя племенник Петър е нещо непреодолимо. Жестоко е да напуснеш живота в разцвета на творческата си възраст, когато си създал повече от много свои връстници,  да оставаш малко дете, млада съпруга и всички, които те обичат.  

 Петър израстна пред очите ми, като част от нашето голямо патриархално семейство, всички заедно се грижихме за децата. Аз никога не видях Пепи да се включи за дълго в игрите на  другите. Неговият постоянен интерес беше техниката. Той винаги беше приведен над нещо. Как са конструирани  различни машини и най-вече коли, какво може да се промени или поправи, ако не работят – това бяха мислите и занимания на това 14 – 15 годишно момче.

Тийнейджърите наоколо се чудеха как да се забавляват, какви „играчки„ и по-модерни дрехи да си доставят, а той си поправи старото колело, направи го като ново и го продаде. После си купи малка стара кола и цяла година я ремонтира, докато стана годна за продаване. Вечно съсредоточен и вечно зает с нещо - това беше нашият Петър, колкото работлив, толкова и красив младеж.

Не помня какви бяха следващите стъпки на това изключително момче, защото той замина в Германия със семейството си. За съжаление там не попадна в среда, която да развие неговите изключителни способности. Посрещна го натрупаното с годините на комунистическия режим отчуждение и пренебрежение на съучениците в германското училище. За тях децата от страните отвъд желязната завеса  бяха второ качество. Други млади хора се съгласиха, намериха път за оцеляване, но Петър който знаеше своята цена не прие компромиси. Уви, той не даде време на себе си и на съучениците си да го оценят, прибра се в България и отдаде цялото си време на немски език и коли.

Години по-късно се върна отново в Германия с добър немски език и богат опит в  автомобилната техника. Нямаше нужда от някой да го „чука по носа”  и да брои стотинките, които му плаща. Той създаде  всичко сам – материален престиж, достоен за уважение, приятелства  и симпатиите на цялото градче, в което живееше. Рядко душата на германците се отваря за чужденци, но за личности като Петър това стана реалност. В неговата къща винаги виждах приятели, които идваха за съвети, за помощ, за благодарност, или просто да го чуят и видят. Беше ми забавно да гледам как той си работеше, наведен над нещо, а посетителите му си говореха търпеливо, захласнати в неговата сръчност и рационалност.

Много хора са родени с обич към работата и те са творците в нашето общество. Струва ми се, че за Петър удоволствието да работи това, което обича беше равностойно на музиката, художеството, танците и другите забавления на околните. Малко хора го разбираха, но всички го уважаваха.

Защо се случват  такива тъжни ситуации в живота? Защо тъкмо тези, които ние мислим, че най-много заслужават - създателите, работливите и умните си отиват така рано за винаги от нас. Знам, не сме божества, които решават съдбата на смъртните. Всички се нуждаят от обичта на околните, както и да прекарват живота си.  Ние сме равни пред законите на природата.

Скоро беше рожденият ден на моя мил племенник. От неговите приятели в Германия разбрах, че са се събрали на гроба му, за да засвидетелстват своята обич и уважение. Присъединявам се към тях, уверена, че Петър е от тези хора, които остават в душите ни за винаги.

Сбогом Пепи

                                            

Интелигентни деца

                                    

За мене няма по-впечатляващо преживяване от това да беседвам с интелигентни юноши  и деца. Те са  най-изтъкнатите представители на човечеството. Обикновено техните отговори са бързи, директни и логични. Те са нетърпеливи, елиминират възрастовата граница и изискват респект. А как работят мозъците им? Сякаш имат вградени  компютри в главите си.

Съгласно Stanford-Binet IQ test (Mensa International) човешката интелигентност се движи в граници на lQ  score 85 -114, след това идват умните и талантливите, а нивото над 144  се приема за мярка на гениалност.  Наскоро четох някъде, че едно момиче има score 200....

Всъщност, причина за този материал е десет годишната Alma Elizabeth Deutscher , чийто музикални способности може би се мерят с тези на детето чудо – Моцарт. Това не е вестникарски бум. На шест години, тя композира първата си соната ( Sonatа in E flat), на седем - първата си опера The Sweeper of Dreams , на девет – концерт за цигулка. Cега, на десет е завършила операта си Синдарела ( Пепеляшка), която вече се изпълнява.




Алма е концертирала в Германия, Англия, където живее, Швейцария, Италия, Япония, Израел и Уругвай.

На Google или на Youtube ще намерите смайващи неща за това дете, започнало музикалната си кариера на две години.

Видях на екрана как малкото момиченце, заобиколено от възрастните оркестранти изпълнява сериозни музикални творби и как  ръчичките на детето-чудо тичат с еднаква вещина по грифа на цигулката или по клавишите на големия роял. Бъдещето е пред нея и пред многото талантливи деца на човечеството.

Сигурно е съвпадение, че тези дни представиха по телевизията състезанието на най-умните  деца в САЩ за 2015-та год. Всички те са хубави весели малки човечета, на които природата е дала повече умствени способности от колкото на останалите.Те са деца с глави на възрастни и по-умни. За добро, или зло, когато те стигнат такова ниво на таланти - музикални, художествени, математически и пр. те стават пленници на способностите си.

В конкурсната зала видях групата неспокойни състезателчета от седем до четиринадесет години, придружени от родителите си, които очакваха началото на състезанието. Дали ще издържат на напрежението, дали ще са достатъчно бързи и наблюдателни? Горките майки и бащи изглеждаха  напрегнати до последна степен, защото знаеха какви усилия коства подготовката на дечицата. Колко игри на игрището, колко телевизионни предавания, колко компютърни забавления и излети са пропуснати в името на едно – таланта.

Едно след друго 25-те малки състезатели се изправяха пред комисията и родителите, за да покажат какво могат. Първият тур на състезанието беше по математика, наблюдателност и запомняне. Няма писане, няма справки – всичко по памет за  2.5  минути време за мислене.

Джена е единадесет годишна  с IQ score 162. Драк е по-малък, неговият  IQ score е155. Арно е десет годишен, Адриан... и още и още, всички опитват силите си.


Колко  е   64+ 48 + 216 +500 = ? или 48 х 3 – 21 : 2 = ?, или 30% от 450 = ?,         или 65% от 500 = ?

След това дойде тестът за наблюдателност и памет. Да се запомнят 20 карти за игра и тяхната последователност. Как успяваха тези мозъци? Разбира се, никой не даде 20 точни отговора, но постигнатото беше достатъчно. Надявам се да намеря резултатите, след като минат и другите етапи на състезанието.

Ентусиазирана от видяното се „разрових из ефира” и намерих още по-интересни данни. Класация на 50-те най-интелигентни деца на света за 2015 година. Най-умните в света, представяте ли си това? 50 деца до седемнадесет години от всички раси на Земята, от милиардите земни обитатели?

Аз съм избрала няколко юноши от различни раси и държави. Повечето от тях имат универсални интереси, но в една област са най-добри.

   - Марко Каласан е на четиринадесет години, от Калифорния.  На осем години е получил сертификат за най-младия администратор на компютърни системи. Сега е притежател на няколко други сертификати на Майкрософт и Сиско, от които първият е получен на шест годишна възраст. Ще добавя само, че започва да пише и чете на две години......Спирам до тук.



   - А какво да се каже за Анан Селесте Кауей от Сингапур, който на шест месеца можел да тича и на дванадесет месеца  да говори като възрастен. Той, представяте ли си, дава лекции в Сингапурски колеж само  на седем години. Анан е най- младият студент по химия в Политехниката на Сингапур. Той учи биология, но  се интересува от компютърни програми, математика и  композира музикални творби.




  - Седемнадесет годишният Ник  Д’Алоизио е най-богатото момче в Англия, защото е продал на Yahoo  своя  “Аpp” за четене на новини и правене на резюмета за около 30 милиона. Сега е най-младият служител на Yahoo.

-Тим също е на седемнадесет години и знае 23 езика. Той казва, че не разбирал напълно философската и икономическа терминология, или сленг.  Поддържа езиците, като контактува с хора по улиците, или чете вестници на различни езици.




  - Сашела Ибрахеем е приета в Харвардския Университет на петнадесет години и е най-младата студентка там. Още на дванадесет години е приета да учи в Корнел, Принстон и много други престижни университети в САЩ. Тя  живее в Ню Джърси и владее пет езика.

- Десет годишната Талиа Лемон от Айова, САЩ, организирала децата по света  да събират парична помощ  от десет милиона за пострадалите от урагана Катрина.

На дванадесет години, тя създава nonprofit RаndomKid с дванадесет милиона деца. Те организират в  техните държави RаndomKid за решаване на световните кризисни проблеми – доставяне на храни и медикаменти. Сега Талиа е седемнадесет години и сред многото световни награди за своята дейност е представена за Нобелова награда за защита на децата.

 

  - Хубавото русичко шестнадесет годишно девойче от Англия има IQ score 161, с което се изравнява със Стефан Хаукинг, с  Албърт Айнщайн и Бил Гейтс. Сега се колебае, какво да избере University of Cambridge, или London’s West End University. Не се надявам да се задържи дълго там, ще научи всичко за две-три години, какво да прави повече и ще отиде в други призови университети.

-Неха Рамуима от Бангладор, Индия   има score 162. Според Mensa International  това е най-високият score за деца под 18 год.  Неха се интересува от неврология.

                               

             - Само девет годишен Габриел Сии  се дипломира с пълно отличие от средното училище във щата Вашингтон, САЩ. На десет години вече работи върху Т-клетки във Fred Hutchinson Cancer Research Center, а на тринадесет е признат за един от 10-те млади откриватели на нацията. Сега на петнадесет години учи горните нива висша математика  и почти е взел материала за Мастерска степен от University of Washington.

Искам да спра с примерите, но как да пренебрегна това момче, за чийто ум и способности малко хора могат и да мечтаят. Тейлор Уилсън е вече деветнадесет  години. Победител е в многобройни  международни олимпиади по физика, астрономия и нуклеарни науки. Откривател е в много области и е получил значителни парични награди. Сега е предложил апарат за откриване на ядрени материали в контейнери, който е приет от Департамента за национална отбрана на САЩ. Смаяната ръководителка на департамента, Кристина Джонсън споделя, че човек като него се появява веднъж в цяла генерация. Представете си, временно той е спрял разработката на проект  на малък подземен нуклеарен реактор, който ще използва излезли от употреба нуклеарни оръжия, за да произведе  енергия. Сега се е заел  с проучване на възможност за компактен реактор със стопен NaCL, който произвежда 50 МW и се нуждае от зареждане веднъж на 50 год. Както многото други изключителни откриватели и той започва от гаража на тяхната къща и ако не е там  е в Davidson Academy в Reno, Невада.

Завършвам с още едно чудо! В списъка на 50- те най-интелигентни юноши на света за 2015-та год  под номера от 47,48 и 49 са братята Браян, Микеле  и Антони Юп. Първият вече е излязъл от ограничението за възраст, а другите са десет и осемнадесет годишни. Те живеят в Сингапур.

 Да вярвам ли - пет годишен Антони прочел една цяла енциклопедия, след това решил да изведе сам формулата на Питагор. Няма защо да казвам, че тримата даровити братя са се дипломирали с отличие, много преди връстниците се, нали?

Аз съм съпричастна със съдбата на тези деца, защото внукът ми учи в Училището за даровити деца. Не го сравнявайте с българското училище в Бояна, край София, където бяха всички българчета на високопоставени родители. Тук първо кандидатите трябва да имат висок IQ score, определен от квалифицирани специалисти. Те работят по системата на Stanford-Binet IQ test (Mensa International). Допълнително  други щатски комисии ги подлагат на тест и ако постигнат резултат над  98-99% ги приемат в това училище.

 Децата нямат фиксирани учебни програми за целия клас. Всяко дете учи отделните дисциплини в ниво, което отговаря на неговите зняния и способности. Съперничеството и завистта са най-голямата заплаха, затова се взимат  специални мерки да не се стига до тях. Някои 4-токласници учат математика за 5- ти или 6-ти клас. Литературата, естествените науки и компютърни знания също са авансирани.

Гледам ги, деца като всичките, а мозъците им работят на високи обороти. Всокият IQ score е до живот, не се губи и отваря врати за бляскави възможности, стига амбицията и интересите да не намаляват. Да благодарим на природата, че създава такива деца.

With the indispensable confidence in the future

                                                     

I'm afraid to admit how many times in my life "I’ve parted with the old and celebrate the New Year" and always with indispensable faith in the future. Thank fate that has given me time to do so many of my wishes, what good, what does not.

 When we reached the magical night in which the clock counts down the last day of December, our first thought is “I hope everything forward is going to be better”.

What better? To pray nature, which we do not protect to be more merciful to us? To try to respect others and appreciate the good that is done without responding to the poor poorer? To teach our children to love work and respect others and appreciate the clever and industrious people? Do not give a chance lazy, cunning and envious?

In fact, does not it envy one of the most dangerous tools in the hands of men? If we start from small immature soul who do not even know the names of toys, but she rather unceremoniously snatched from the hands of other children? "Another child plays with this colorful thing, and I want it!" These are the first symptoms, right?

How to go against nature?

 For millennia we tried everything and instead learn to be good, we have enriched and specialized in the bad. Our religion or sport didn’t unload bad feelings, neither art - this higher expression of the human mind could ennoble much the need intention of Earth's inhabitants.
In the human soul were collected many different feelings and desires like ambition, laziness, diligence, curiosity, greed and many qualities that shape personality. They move society in a positive and negative direction.

And what is the place of envy, it does not fit into any group. It is not wish to have, to do, or to achieve something. It is a desire that the other cannot do things, or not to have know. In other words, the other has to be worse than you, and if not get him, right?

Then what, we are left to take revenge? How many friends, relatives, neighbors and colleagues have paid tribute to this phenomenon? No need examples leave them to the novelists, and we may remember the phrase "I'll burn my house, just to burn the barn of my neighbor."
Recently in some schools they not reported publicly and do not compare the grates and behavior of children. It does not give ground for this bad feeling – envy.

In my career I worked two jobs. The first 14 years after a lot of "crack and kicking" I learned how to swim upstream. That I achieved and my university moved is countryside, where I never thought to live.
So, I became unemployed in mid-life, but with enough experience and assets in the profession. It was not the most important asset. So, I came to the conclusion that "silent" in their intentions live quite well. Sleep peacefully, enjoying the pleasures and their job without looking back and sides for "evil Vedas and cold storms."
It seems to me that these are useful measures against envy. You will ask me was I a coward or a loner? No, I had many friends in my life. Our friendship with some of them dates of 4-5 decades. Although now thousands of miles separate us, we still live with those warm feelings from the past, those who stayed hum.

I'm not a coward; rather my daughter asked me if I am afraid of anything?

You may say I'm a skeptic, I am. In my profession I had to "peek" 30 years in the cells and molecules with the possibilities of science from 60-90-th years. Could I with a light heart to believe in the results? How many times I had to repeat some experiments to come to the right conclusion?
Jealousy between individuals hinders society brings misery to many people, but there is some civil regulation. Sometimes the court is able to help.

It is a pity when jealousy intervened in political life. It seems naive. I agree naive to assume, but it has existed for millennia. How about the phenomenon of elections? In the electoral list usually have 2-3 candidates who have the necessary intellectual resources, knowledge and experience. And what is the hope for the rest?

Top of Form

Nothing, sleepless nights and heartburn, seasoned sometimes with peppery feeling of envy.
And finally what stimulates "fighters" of ISIS to this insane war? Those who recruit militants from around the world, what people do they selected - losers, slackers and psychopaths. Why, because these jealous people can most easily be instilled and futile fanaticism and cruelty if pour a little of this "effective" fuel - envy. Yes and the promise of money, women, and the opportunity to take revenge on those who have progressed because they had given for it. Envy it again, right?

You say, simplifying things and naiveté, no. I have long struggle to break the events through my prism.

I do not expect we the people to raise our hands and run away. Look, the Earth is still beautiful and full of good and nice people, wants only one, not to give chance envious. It is worth to try everything. And then we have to look good in life, in people and in nature.
 So yesterday in one of the few winter sunny days in Seattle  I went to the beach and took those beautiful views and offer them to you for détente

С неотменната вяра в бъдещето

                                                                            

Страхувам се да призная колко пъти в моя живот се „разделихме със старата и посрещнахме новата година” и винаги с неотменната вяра в бъдещето. Благодаря на съдбата, че ми е дала време да изпълня толкова много от моите желания, кои добри, кои не.

 Нали, когато наближи магическата вечер, в която стрелките на часовника се съберат върху цифрата 12 и отброи последният ден на декември, нашата първа мисъл е, дано всичко за напред да е „на добре”.

Какво добре? Да се молим природата, която не опазваме да е по-милостива към нас? Да се опитаме да зачитаме околните и ценим хубавото, което  се прави, без да отговаряме на лошото с по-лошо?  Да учим нашите деца да обичат труда и да уважават околните? Да ценим умните и работливите? Да не даваме шанс на мързеливите, хитреците и завистливците?

Можем ли да посрещнем 2016-та с някои от тези обещания? Посрещнахме даже и 2017 със същите намерения, надежди и опасения.

Всъщност, не е ли завистта най-опасният лост в ръцете на човеците? Ако започнем от малките невръстни душици, които едва пристъпват и даже не знаят имената на играчките, но ги грабват доста безцеремонно от ръцете на другите деца? „ Друго дете  играе с това шарено нещо, аз го искам!” Това са първите симптоми, нали?

Как да вървиш срещу природата? За хилядолетия опитахме всичко и вместо да се поучим да бъдем добри, ние се обогатихме и специализирахме в лошото. Нито религията ни поправя, нито спортът разтоварва лошите усещания, нито изкуството – тази висша изява на човешкия разум, може да облагороди голяма част от земните обитатели.

В човешката душа  са събрани най-различни усещания и желания. Амбиция, ленивост, трудолюбие, любознателност, любопитство, сребролюбие и още много качества, които оформят личността. Те движат обществото в положителна и отрицателна посока.

А какво е мястото на завистта, тя не се помества в никоя група. Не е желание да имаш, да постигаш, да можеш. Тя е желание другият да не може, да няма, да не знае, с други думи да е по-зле от тебе и ако не е да стане, така ли?

Тогава какво ни остава, да си отмъщаваме? Колко приятели, роднини, съседи и колеги са платили дан на това явление. Няма нужда от примери, да ги оставим на романистите.

В  последно време в някои училища не се съобщават публично оценките на децата и не се сравняват успеха и поведението им. Така не се  дава почва за развитие на лошото усещане –завист.

В моята научна кариера аз работих на две места. Първите 14 години след много „пляскане и ритане„ се научих как да плувам срещу течението. Тъкмо го постигнах и преместиха  университета ми в провинцията, където аз и не мислех да живея.

Останах си безработна в средата на живота, но с достатъчно опит и активи  в професията. Научих още нещо, че „мълчаливите”  в намеренията си, живеят доста добре.  Гледат си работата,  спят си спокойно, радват се на земните удоволствия, без да се обръщат назад и настрани за” зли веди и студени бури”.Това беше най-важната придобивка - "антизавистна" безопасност.

 Ще ме питате да не би да съм страхливка или самотница? Не, имах много приятели в службата. Дружбата ми с много хора датира от четири-пет десетилетия. Макар, че сега ни делят хиляди километри, ние все още живеем с тези топли чувства от миналото, тези които останахме.

 Не съм и страхливка, скоро дъщеря ми ме попита дали изобщо се страхувам от нещо?

Ще кажете, че съм скептик, така е. В моята професия аз трябваше да „надничам” 30 години в клетки и молекули с възможностите на науката от 60-90-те години. Можех ли с лека душа да вярвам в резултатите? Колко ли пъти трябваше да повтарям някои експерименти, за да стигна до надеждно заключение?

Завистта между отделните личности спъва обществото, носи нещастие на много хора, но там има известна регулация и обхваща по-малко хора. Понякога и съдът е в състояние да помогне.

Жалко е, когото завистта се намеси в политическия  живот. Ще ви се стори наивно. Съгласна съм, наивно е да се допусне, но то съществува от хилядолетия.

 Какво ще кажете за явлението избори? В изборната листа обикновено има двама-трима кандидата с нужните интелектуални дадености, знания и опит. А каква е надеждата за останалите? Никаква, безсънни нощи и болка под „лъжичката”, подправена понякога с парливото чувство на завист.
Сега вървя назад и преглеждам написаното в последните години. Впечатли ме заглавието на този пост. Не  се стърпях да "намеся " пресните спомени от предизборната кампания /2016/. Какво говореха някои изтъкнати  кандидати? Повечето речи не бяха ли сведени до едно, да опетнят конкурентите? Изкривената истина, полу-лъжата, принизяването до нивото на най-ниско интелигентните избиратели - не бяха ли това оръдия в кампанията на някой от тях? И накрая, кой седна на президентския стол? Не е ли този, който изрече най-много неистини? Този, който и сега продължава съвсем безотговорно да
манипулира фактите? Мислите, че той е щастлив от победата, не. Всяка  секунда той  оглежа  Овалния кабинет и вижда друг, високо ерудиран, образован, деликатен и отговорен за всяка казана дума Президент. Какво мислите става в душата му?Да живееш под сянката на Президент Обама не е лесно. Малко завист? Много, толкова много, че избягва да спомене заслугите му.

И на края какво тика „борците” на ISIS към  безумната война? Тези, които вербуват доброволци от цял свят, какви хора подбират - неудачници, мързеливци и психопати. Защо, защото в техните първични души най-лесно може да се всели фанатизъм и жестокост,  като се налее малко от това „ефикасно”   гориво - завистта. Да, и обещанието за пари, жени и възможност да отмъстят на другите, които са прогресирали, защото са имали даденост за това. Пак тя завистта, така ли?

Ще кажете, опростяване на нещата и наивитет, не. Аз отдавна се мъча да пречупя събитията през моята призма.

Аз не очаквам ние хората да вдигнем ръце и да се изпокрием. Огледайте се, Земята е все така красива, пълна с приятни преживявяния и хубави хора. От нас се иска  само едно, да не даваме шанс на завистливците. Струва си да опитаме всичко.

За нас остава да уточним нашата позиция и още – да търсим хубавото в живота, в хората и в природата. Затова избрах за вас тези хубави изгледи от различни места и ви ги предлагам за разведряване.