Сините планински очи

                                                                         


Има още едно място по нашия маршрут, което не знам дали може, но се опитва да заличи впечетленията ми от Седона. Намира се в щата Орегон, нашият южен съсед и се казва Крейтър Лейк.

 Двата щата имат обща съдба – планини, които обичат да изригват. Нашата Маунт Сен Хелън, като по-търпелива се взривила с гръм и трясък едва 20-тия век, докато 3600 метровата планина Мазама е изригнала още преди около 7700 г. Доста голямо избухване е било, учените изчислили, че прахът от изригването ѝ, би покрил щата Орегон с 20 сантиметров слой от прах. Този щат има територия приблизително колкото България.

 Великата природа превърнала върха на планината в най-красивото, най-чистото и най-сньото езеро на Америка. След около 100 г, тя  го украсила с 2 острова, продукт на следващо изригване във вулканичното езеро – Визард и Фантом. Толкова са хубави, от далече приличат на малки замъци в тихите води. Ако можехме да прекараме няколко дни там, бихме обиколили с корабче наоколо, бихме потопили ръце в бистрата студена вода и бихме се радвали с часове на околните гледки. Не са толкова много тези малки красиви планински езера, тези невинни сини  планини очи, отправили поглед към небесния простор.



                                                                     

Свидетели на изригването на Мазама са били Клеймант индианс, които го описали като огромно стълкновение между боговете. Те наименували езерото Дживаас. То се преоткрива и забравя още 3 пъти от 1853 до 1869 и всеки път името му се сменя:  Дълбокото Синьо Езеро, Синьото Езеро, Маджести и най-после идва съвременното име  Крейтър Лейк.

За да стигнем до върха на калдейрата, трябва да се изкачим на около 2 хл м височина по един планински път с десетки остри завои и само две платна, ограден със стена от вековни борове. Шосето е пълно с малки и големи коли, даже с моторни къщи и каравани. Разбира се те любезно се оттеглят на определените места, за да не пречат на потока.

Пътят свърши на поляна с голям планински хотел, оградена от  3-те страни с борови гори. От четвъртата – не голямо синьо езеро, запълнило преди хиляди години вулканичния кратер. По-синя вода сме видяли само около остров Капри и Соренто в Италия. Сигурно италиаците, които срещнахме край езерото са тук, за да проверят дали сме прави.

Разговаряхме с хора от Франция и други държави, хора от всякъде, дошли до тук, за тази очарователна гледка. Най-малко 200 души се разхождат и правят снимки край бреговете на езерото и околните планини. Годишно посетителите са около 500 хл. Нищо чудно, хубостта на езерото е привлекла вниманието на природолюбителите, още преди повече от 100 години, когато област от 74 хл хектара е обявена за резерват.

Ние бехме единствените български посетители и нямаше с кого да обсъдим приликата но  Крейтър Лейк и рилското Око.



                                                             

Езерото е оградено от планинска верига, чиито скали и сипеи стигат до водата, но има път, който го обикаля. Това ни позволи да се порадваме на околната красота и ни показа, че зимата там е много сериозно изпитание за туристите и гостите на големия планински хотел. Малко ми е трудно да си представя как го подържат през зимата при годишен снеговалеж от
13 м.

                                                                     

Като говоря за подържане да споделя уважението си към институциите, които се грижат за растенията и животните на резервата.

 Пътят до езерото се нуждае от непрекъснати поправки и корекции, които в друга страна, биха унищожили един куп растения. Не и тук. Преди машините да дойдат, идват специалистите по подръжка на парка и много доброволци. Всяко растение, типично за местността и застрашено от изчезване грижливо се пренася в саксия и съхранява в оранжерия. Когато ремонтът свърши и теренът се изчисти, растенията се връщат на старите си места. Трудно за вярване, но градинарите плевят всички растения, които са придошли по някакъв начин, за да запазят автентичността на парка. Хъм, да подържаш 100 км крайпътен пояс толкова грижливо?

Ако искош да разбереш какво е Америка, загледай се в дребните неща. Тези, с които хората се сблъскват всеки ден. Ако се ремонтира участък от пътя, ще бъде обмислен и направен да служи за още 50 години. Ако се сади дърво, ще се подсигури с опори, с резервоар с вода, докато поеме. Ще се подбере такъв тип, който да хармонира на околната растителност. Ако е край пътя се мисли и за листопад. Нали пак общината трябва да чисти.

Маршрутът, които си избрахме включва и локални пътища сред високите планини. Започна се едно безкрайно „издигане и потъване”. Промени по хоризонтала и вертикала. Добре, че беше почти безлюдно. Само заклети туристи, заради гледки със скали, долини и въръхчета, ще се подложат на такова рали. Не ни притесни, ние сме пресичали Рила планина по коларски път, та тук ли ? При това пътната настилка се поддържа в безупречна форма. На два пъти трябваше да чакаме по 10-20 мин, докато насрещният поток, се изниже. И тук, насред планината екипът за ремонт идва като за парад, с 5 коли, с 4-5 машини и само двама-трима души, аме те работят. Единият е зад кормилото на пилотна кола, която застава пред потока чакащи автомобили и ги превежда през ремонтираната остечка....Да, на връх планината, на 10-20 км от всяко населено място. Това са грижи за шосе, което обслужва прекия път между 3-4 селища...

Дребните, ежедневните нещица, с които се сблъскваме всеки ден, те трябва да са наред, за да се знае, че тази държава мисли за тебе. Не натрапващите се политици, които ми досаждат с присторените си „грижи” за моето бъдеще, това дето вообще не идва.     

 

Когато  ходя сред природата, душата ми се радва. Не знам защо се връщам във времето на Любен Каравелов и Димчо Дебелянов. Дали тогава хората са били по-добри или аз идеализирам младостта си и четивата, не знам.

Какво става с нас хората сега, всички добри земни обитатели ли са подложени на унищожение? Страх ме е да пусна новините, само за убийци, насилници и рушители слушам. Мисля си, ако зависи от мене бих направила затвори високо в планините и край морските брегове, за да накарам душите на престъпниците да се прочистят. Очите им да забележат красотата на природата, а съзнанието им да се  поучи от философията на животните, които убиват само за да се хранят. Те трябва да живеят и се грижат за резерватите, да забравят градовете с лукса и нищетата, с беднотата и пресищането. Вярвате ли? Само че, незнам дали природата ще ги иска?

След около час, посетителите намаляха, защото залезът на слънцето напомняше за връщане по тъмното и тясно планинско шосе.

Беше време за тръгване, за сбогуване с още една божествена гледка от многото, с които ни дарява нашата красива и величествена природа.

 

 

Красота и величие

                                                           

                                                                        

Красота и величие, това ли са синонимите за природа?

Може би заети с нашите многобройни градски пътешествия по света не  отделяме достатъчно време за нея. Всъщност, в най-млади години  ги имахме в изобилие. Всички ваканции и почивни дни бяха посветени на такива излети. Има толкова природни красоти, на които се радвахме без ограничения в България.

Това, което ни липсваше тогава бяха обиколките из напредналите страни, за да видим направеното от човешката ръка там. Получихме го с пълни шепи и никога няма да се наситим.

Този път  се посветихме на природните хубости в нашето тихоокеанско крайбрежие. Добавихме към палитрата на Йелоу Стон, Гранд Кейниън, Олимпик Пенинсула, Роки Маунтинз, Ню Ингланд и Флорида още нещо неповторимо и величествено.

Пресякохме Западните щати на Америка от Аризона до Вашингтон, за да видим скалите на Седона в Аризона, Лейк Тахо в Калифорния, Клаймат и Крейтър Лаке в Орегон. Оказа се  доста натоварен преход от около 3600 км, който минахме за 7 дни.

 От безкрайните сухи и горещи пустини на първите два щата се изкачихме на високите зелени и прохладни  Каскади – северната част на Скалистите планини в Калифорния и Орегон.

Не знам като говоря за величието на природата, дали да го отнеса към хилядолетната геологична активност, която е сътворила скалните образования около град Седона, или да предпочета  внушителните столетни  дървета по високите 1000-2000 м Каскади, или хубавите езера и планински реки, сред  дълбоките проломи.



                                                               
                                                                                 

Седона е градче с около 15 хл жители, които се радват на много природни красоти и целогодишен поток от 3-4 мил туристи от цял свят. Месното население ми напомня пазителите на кулите по Великата Китайска Стена, които  някога са преживявали около тях,  за да ги пазят и поддържат. Подобно на тях  населението на Седона  се грижи фанатично за смайващите скални образования, разположени в огромен резерват, защото не само ги обожава, но то живее за тях и от тях.

                                                        


                                                                

Какво се очаква от едно градче, което се намира на такова място. Тук всеки гражданин е творец, да направи къщата си по-интересна, магазинът си по-привлекателен, улиците по-чисти и удобни за потока туристи. То се знае, че ако живееш сред толкова хубости и ти ставаш артист. Всичко те подтиква да създаваш.  Всъщност за мене остава да поместя няколко снимки от уважение към неуморните любезни и усмихнати граждани на Седона.

Да заспиваш с песните на цикади и огнените отражения на залязващото слънце в червените скали на Седона е чудесно. Два дни обикаляме сред гигантските планински скулптури, за да се убедим, че фантазията на природата е безкрайна. Не се чудя на индианските поверия, какво друго да мислиш, когато  се скриеш от безжалостно слънцето в спасителната плътната сянка на скалите и когато на залез слънце видиш отблясъка на слънчевите лъчи, зад някои островръхи  виолетови скали, които приличат на истински богове. На кого да вярваш и да се кръстиш, когато сърдитите  черни облаци  започнат да святкат и грохотът на гръмотевиците прорязва долината, над  мокрите тъмни скални силуети? Да, много богове закрилници са се „грижели”, за да има храна, вода, любов и дълголетие за местните индиански племена, преди белият човек да се появи.
 


                                                         

Все пак, той се появил и за щастие е опазил непокътната околността. Първият постоянен заселник през 1901 г Шнебли, регистрирал пощенски пост за селището на името на съпругата си – Седона. Хъм и в тези „мъжки„ времена все пак е имало кавалери? 

                                                               

Така научих, че за да се провъзгласи едно селище за град, трябвало да се организира пощенски пост. Представям си доставката на писма и пратки в тези трудни години, когато е трябвало  да се пресекат пустинни области, планински пътища с надвиснали скали и сипеи и бързи планински реки.

Струвало си е, но да се знае, и до сега в ерата на аутобаните, пътят през планината прилича на нагъната панделка и има само 2 платна.

Дали, ако класирам впечатленията си за връзката хора-природа мога да избера по-добър пример от Храма на Свещения Кръст в Седона?  Приближаваме поредния хребет и пред очите ни се открива  едно изящно творение на човешката фантазия, вградено в червените скали. Бяла, 20 метрова пресечена призма, остъклена от двете тесни страни. Предната е разсечена само с един строен бял кръст, от земята до края на сградата. Иде ми да стана вярваща....

Благодаря ти Маргарет Брунсуиг Слоуд, последователка на световно известният Франк Лоид Райт. Не знам много  за твоят проект, освен че си опитала да създадеш нещо подобно в Унгария, преди Втората световна война. Благодаря и на Ричард Хайн и  Огъст Стротц, реализатори на проекта.   Благодаря на случайността, която ни доведе сред скалите. От сега нататък за мене  Седона е тази катедрала - Chapel of the Holy Cross.

 

 

Някои местните хора са убедени, че в тази местност има електромагнитни излъчвани, предизвикани от огромен кристал, който извънземните заровили дълбоко пред скалата Бел Рок.
г

Неовите излъчвания стимулират медитацията. Направените изследвания не са потвърдили това твърдение, не засекли нито един вортекс, но кой пречи на хората да си вярват. Естествено, различни компаниики са се възползвали от случая и който иска може да медитира под звузите на свойте карми и миризмата на омайни местни билки.

                                                     

Ако някога ми се е искало да се кача на хеликоптер, това е местото. Обиколките са на залез слънце и жълтооранжевите скали постепинно променят цвета си до виолетово.... А те са толкова много, толкова богати на фигури и толкова недостъпни.  Добре, че е така, представете си хилядите крака и ръце на недоброжелатели.

                                                              

Има много туристически маршрути, пеша или с джипове, но...абсолютно задължително е да се върви само по маркирани пътеки. ..и хората го правят, не драскат, не взимат отломки от скалите за спомен, не цапат. Добри хора, сигурно емисията на кристала, подарен някога от извънземните ги вдъхновява. Или може би сред толкова красота и величие и на нас хората ни се иска да бъдем в хармония с майката природа.

Представетле си, ако извънземните, дойдат и заровят много кристали из тази наша неспокойна Земя, колко ли хубав ще стане животът?

                               

                                                                       

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Много вкусно

                          

                                                                                

                Организираните турове са един чудесен начин за бързо опознаване на големите градове. Едва ли компетентността на посетителите  може да се сравнява с тази на туристическите компании. Конкуренцията между тях ги е принудила да търсят всички средста, за да се харесат на туристите, ако искат да оцелеят. Ние си избрахме 3 тура в Мексико Сити. Както се очаква, независимо от обявената програма, екскурзоводите   определят характера на им.

                 Единият от тях искаше да покаже културата на мексиканците преди идването на завоевателите, постигнатото под испанско владичество и развитието на  независимо Мексико. Направи го чудесно, с познанията на културен човек и със своята артистичност.  Нито за момент не слезе на нивото  на консумативизма. Естествено за любителите на пазарите не пропусна да отбележи на кои места по маршрута има хубави стоки за туристи, на добри цени. Който желае, след тура може да ги посети.

                Струва ли си да платиш толкова пари за път и хотели и вместо да се порадваш на града, да загубиш време и пазаруваш същите неща, които има и в Америка? За мене това е лош вкус.

                Другият водач беше точно какъвто се харесва на тъй наречените консуматори. Поне така съм ги кръстила аз. Виждат се предимно по пазарите, заведенията на Бърза храна, които те си имат и в Америка или по-скъпи ресторанти, ако джобовете им позволяват. Няма нужда да се огледаш, те се чуват от далече по гръмогласните приказки и смях.

                 И досега не съм разкрила, защо още от дестката градина започва тази обработка. Добре, смехът е здраве, но истинският, премереният и когато има защо, а другото за какво е? Научих, че тази година зрителите на бейзбол в Сиатъл взели първо място на състезание  по нивото на децибелите на овациите, произвеждани от зрителите...

                Маршрутът ни включваше обиколка из стария град, с безкрайното изобилие от катедрали, красиви, масивни сгради в испански барок, нео-класик и чирригуереске стил. 

                Първо минахме през стария град и после модерно Мексико. Получихме всички обяснения и....Не пропуснахме нито един търговски безистен, задръстен от сергии, закуски и напитки. Щом трябва, ще го преглътнем.  Едно нещо, обаче, си струва да  покажа, защото не съм го видяла никъде. Сладкарско предприятие на 2 етажа, пълно с всичко което и най-заклетият любител на захарта може да мечтае.

 

 

                                                                                        

 

                Да,  всичко беше толкова вкусно, но върхът беше изложението на торти. За всякакви случай, може би бяха над 300. Това си струва да се види. Аз не съм толкова голям любител на сладко и се радвах по-скоро на фантазията и изобилието.

                Оставям дискусията на вас, мойта цел е да се порадвате на парада от захар и масло. А как миришеше в секцията със сладки от столистно тесто и курабийките, хъм нямам думи.

                 Изкушихме се и ние и както всички потънахме в блаженството на „Много вкусно!”

                 

Мексиканците

 

 

 

 

               
  Америка е обхваната от строителна треска, в която мексиканците са главната действаща сила. Виждам ги навсякъде, пременени в защитно строително облекло, с широки колани, по които висят всевъзможни инструменти, с каски, със солидни високи обувки, със слушалки на ушите и защитни очила на очите. Те са като една армия, която е завладяла града с една цел – да покрие с нови сгради всяка възможна точка.  За да види, че има и други мексиканци освен строители и селско-стопански работници, човек трябва да отиде в Мексико.

                 За пленителните брегове на Акапулко ще пиша по-късно, сега искам да споделя видяното  и преживяното  в столицата - огромният  Мексико Сити. С  внушителните си размери и бърз растеж, той е  сред пръвата десетка градове в света. Прелетяхме над него в ранна сутрин и за цели 15 мин, докато го пресечем  не видяхме почти нищо през мъглата и мръсния въздух. Бях се осведомила предварително и знаех, че по Скалата на Обединените нации за въздушното замърсяване, където градове като Ню Йорк, Милано и Лос Анжелис имат от 4,5 до 2,5%, Мексико Сити има  97,5% замърсяване. Данните ми не са най-пресните, но чудеса няма. От 42-рият етаж на Латино-Американската кула можах   да наблюдавам как мръсните потоци се движат над по-отдалечените квартали. Дълбоко съчуствам на населението и най-вече на дечицата, но този град предлага толкова много на гостите си, че за мене мръсният въздух остана на заден план.

                                 

 

 

 

 

 

                В моята оценителна система възрастта на градовете и държавите не е на първо място. За тези, които се вълнуват,  ще кажа че историята на градa на пирамидите, Tenochtitlan води началото си от 100 пр н. е.  с племената, които са  живеели в Мексиканската долина, около езеротоТексакоко. Върхът на своето развитие достига около 650 н. ера, котато населението е наброявало около 200,000 души.

                Великата Мексиканската Империя, започва като троен съюз ( 1428-1521)  между градовете държави  Nahua, Texcoco  и Tlacopan и достига своя край  с мексиканския владетел  Моктезума ll, когато идват испанците. Историята им не се различава много от тази на всички борещи се за оцеляване от времето на първите заселници. Същественото е, че мексиканците оставят след себе си една високо развита цивилизация, която е дошла до наши дни заедно с внушителни пирамиди, за слава на Aztec Empire. Ето това тежи за мене, какво ние хората оставяме след нас, а не колко сме били и взели от тази земя.             

                Ние се „появихме" на географската сцена, много години, след като испанците са разрушили всичко, което им е „ пречило” и с готовия материал си  построили свои светилища и дворци. Рециклирането не новост...Богатият Антропологически музей в Мексико Сити ни показва  как от палмовите колиби мексиканските племена са достигнали до солидните къщи и прирамиди, изградени от вулканични скали.

                Следващите строители имали по-простата задача. Те разрушили голяма част от внушителните творения на предидущата цивилизация. Целта „оправдава средствата”.  На мястото на старите храмове и пирамиди се появяват нови. Хората няма да се объркват - нова власт, нова вяра и нови храмове. Както вече знаем,  хубавите будиски храмове в Китай и в Индия се сменят с мохамедански, по-късно с христиански  или обратно, кой когато е дошъл – игра от векове. Нещо като мозайките, които внукът ми строи. Мястото и строителният материал са същите, сменят се културните паметници. Значи, ние пътешествениците обикаляме света, за да видим кръговрата на строителните материали, да гледаме как тези големи исторически мозайки, отразяват културата и изкуството на всяка следваща стъпка от човешката цивилизация. Така ли?

                               

                 Внушителното светилище на ацтеките Templo Mayor, което се издигнало на централния площад в града, чиито размери нараствали с всеки нов владетел имало същата съдба, а на мястото на Teocalli, в центъра на мексисанската столица Tenochtitlan, където някога са съхранявани черепите на принесените в жертва, сега се издига  красива Metropolitan Cathedral ( 1524г) , най-голямата в Латинска Америка и до сега.

                                                           

                Прекарахме дълго време в съзерцание на богатата фасада в испански барок, на великолепните олтари, мраморните колони и фрески на художници  от18-ти век. Тя беше близо до хотела ни и вечер се отбивахме да послушаме орган и да си помислим ... Всичко ново, което се издигне върху руините на създаденото от победените, колкото и да е хубаво оправдава ли победителите?
Гледах  отрупаните стени с толкова много творби на испански творци като Вилапландо и Родригес Хуарес, слушах органа и отново се връщах към пленителния инфантилен колорит на ацтеките, чиито останки, или реплики бяха изложени в Антропологичния музей. Защо, до кога? Възможно ли е и  сега в 21в нови екстремисти да вдигат ръка на паметници и музейни ценности в Сирия и Ирак?

                                                                                            

                Ацтеките са дощли по-късно по тези места. Преди да се преселят, жвеели на северо-изток от езерото Тексакоко и били известни като добри бойци. Местните племена успявали да ги държат на разстояние до известно време. Накрая един умен вожд ги поканил да се преселят по-близко до желаните от тях територии, на много „хубави„ земи. Единственият  им недостатък бил,че там изобилствали комари, змии и скорпиони.

                 Домакините оставили ацтеките сами за дълго да се борят с  паразитите. Накрая любопитството надделяло и съгледвачи отишли да преброят умрелите. За тяхна изненада,  били поканени на трапеза, на която имало богата на протеини, вкусна храна от печени змии и скорпиони. Тази шегувита история ни разправи нашия екскурзовод, чиято основна професия е археолог. Много начетен и артистисчен млад мъж. Представи ни Археологическия музей изключително добре, разказа ни много любопитни факти. Изкарахме над 3-4 часа в музея и има за какво, той е най- богатият в Южна Америка.

                И така, ацтеките, които явно превъзхождали с интелигентност другите племена се настанили на острова в езерото Тексакоко „по съвета” на техния бог. Той им изпратил като знамение един орел, кацнал на кактус, със змия в човката. Орелът станал символ на империята им. Мексиканската столица Теночтитлан се разраствала, мексиканците използвали езерните  води, като постепенно пресушавали езерото и на отводнените територии разширявали града. Малко е останоло от водата на Тексако сега, почти цялата територия е застроена. Голямото му отмъщение е, че тежките сгради като Метрополитен Катидрал, Музео де Бел Артес и други потъвали. Наложили се дългогодишни сериозни инжинерни работи за възстановяване. В средата на катедралате и до сега има голямо махало, което измерва отклоненията на сградата, някога големи, а сега в рамките на сигурността.

                Темпло Майор, централната пирамида с внушителни размери и околните церемонилни сгради били толкова впечетляващи, че когато испанските колонизатори дошли ги сравнили с големите европейски градове от тази епоха с население:  Париж около 400 хл, Лондон около 220 хл.

                 Пред внушителните постройки се простирал огромен площад, където протичали церемониите на ацтеките. Жертвоприношенито било „във вихъра” си. От респект към жертвите черепите им се подреждали в по-късно разрушеният Тиокали. Нашият водач закачливо подметна, че при тази липса на белтъчна храна, жертвите били добре дошли... Попитахме го за съдбата на убитите испански завоеватели. Шегувитият отговор беше, че тяхното месо било много кисело...

                Въпреки нарастващото населиние площадът не се застроил и до сега. По размери се нарежда сред първите 3 в света – Червения площад, Цокало и Тиананмен. Името му идва от думата цокъл (перваз). В средата на площада на пиедестал била статуята на испанския император, по-късно заменена с огромно 30 метрово национално знаме, което и до сега се вдига сутрин и сваля вечер.

                 От респект към нацията и за огромно забавление за туристите около 100 войника, със знамена, барабани и офицери с вдигнати саби излизат от съседния Националeн Дворец и с бавна церемониална стъпка се разделят на 2 групи, които ограждат площада. Останалите 20 след още по-дълго време стигат до знамето. Започва се бавното му сваляне, като наредените под него войници го поемат усукват на руло, премятат го на рамо и все така бавно тръгват обратно. Интересното е, че всеки път войниците са от различни военни части. Ние имахме късмет да видим моряци, накипрени като манекени и зелени пехотинци.

                                                               

                Никога в живота си не сме видяли токова огромно струпвани на полиция в един град, както в Мексико Сити. Групи от по 20 до 50 души, екипирани до зъби за съвременна разправа с неподчиняващите ce бяха пръснати из целия голям център на града. Имах възможност да изуча подробно облеклото и оборудването им, защото те бяха навсякъде. Не им завиждам, при 25-30 гр.С с дебело черно облекло, защитни наколенки, тежки обувки, нагръдници, каски, ръкавици и голям щитове в ръката, да не пропусна пистолети и радио телефони...Още повече ме удиви фактът, че те бяха много контактни. Разпитвахме ги, ние и всички околни, за всичко, включително и туристическа информация. Един много се затрудни с името на едно ръстение, което откъснах от градинката, а друг ми даде да опитам колко тежи щита му. Явно тяхното присъствие е често явление. Този път предстояха избори след 2-3 дни.

                                        

 

 

 

 

                Стоях в средата на площада Цокало, зад мене беше огромната Катидрал Метрополитана, от ляво големият Палосио Насионал, а от другите страни още наколко сгради от национално значение. Имах странното усещане, че  съм пленник на 2 сили – войска и религия. Две сили, които са  предопределяли живота на хората преди и сега. Аз, малкото човешко същество в  средата на Историческия център на Мексико Сити. Тези полицаи не бяха тук случайно, многото малки човечета успяват, когато се обединят, но какво постигат? Намират ли своите истински водачи, или отново и отново трябва да се събират по площадите?

                        

                 Мексико е страната на политическите стенописи и до сега са пред очите ми огромните стенописи на Диего Ривера – Мураиш. С мащабност и колорит върху огромни стени са вписани историческите събития в Мексико  още от времето на „типитата”, палмовите колиби. Стените на първия етаж на Паласио Hасионал са покрити изцяло. Препъваш се нагоре по стъпалата, а очите ти блуждаят по страхотното натрупване на фигури и предмети, изваяни от четката на твореца. Диего Ривера е практикувал известно време при Пикасо, влиянието му е силно подчертано. Чудя се как му е стигнало времето да създаде толкова много и големи творби, само тук, в палата е творил 25 години. Бяхме и в неговата изложба, бяхме и в Паласио де Белас Артес, неговите творби са навсякъде, готови да те пленят и подчинят.

                     

                Традициите на стенописите не са новост за Мексико, те имат своите дълбоки корени. В Черквата на Назарет видяхме над 100 годишен стенопис, който започва от пода на черквата обикаля през тавана, за да достигне пода от протовоположната страна на залата. В листовката прочетохме, че това е най-големият спенопис и до сега. Потъмнял от годините и лошо осветен, той оставаше почти незабелязан. Докато получим нужните обяснение успяхме да направим и 2 снимки. Малко късно ни предупредиха, че е забранено.

 

 

                                В тази черква е бил погребан завоевателят Кортес. След индепенденцията останките му са преместени, а на стената до олтара има малка възпоменателна плоча. Едвам я открихме. Дане би ние да пазим тленни останки на някой отомански завоевател.

                Хернан Кортес, испанският конквистадор е подчинил империята на ацтеките сравнително бързо. Тяхната напреднала цивилизация, доброто им земеделие и занаяти и най-вече способността им да търгуват не помогнали много. Противоречията растяли с дни и само за няколко години мексиканската държава рухнала, а след това и почти всички пирамиди и палати. Испанците са действали бързо, уви. Единствен Александър Велики не е вдигнал ръка на цивилизацията на победените... до време.

                Утешително е, че испанците са оставили чудесни архитектурни паметници и един от тях е Паласио де Белас Артес по проект на италиански архитект. Толкова ни впечетли, че не ни се тръгваше. Отидохме в късен следобед и слънцето го „представи” в най-добрата му светлина.

                              

                Размерите му са мащабни, фасадата в стил Во Арт, впечетлява с богатство от   мраморни колони, гирлянди от цветя и високи прозорц.  Чудесните склуптури над главния портал - Хармони, над големият централен купол - статуята на орела със змия в човката, мексиканският националния символ и още и още.

               Вътрешността с чудесното сълбище от черен мрамор и бронзови лампиони, с 3-те високи купола, богато украсени, остъклени и осветени от залеза респектират. А там на втория етаж те викат отново тези стенописи на Диего Ривиера, Руфино Рамайо и още няколко творци, за да ти представят абсурдната комбинациа на традициннния стил Арт Деко на фоайетата и политическите творби на художниците.

                Моите писания никога не са завършени по приетия ред. Аз така и не успях да кажа много за самите мексиканци, но имам материал и време .
Тъй като обичаме да пътуваме със съпруга ми  си подарихме тази екскурзя по случай 54-ри години семеен живот. Малко трудно се вижда стенописът на Диего Ривера зад нас, но животът се гради на спомени.